Почуках на прозореца му, косата ми висеше надолу. След това почуках отново. Накрая малко по-силно. Хайде, де; не беше минало кой знае колко време, откакто правех така.
Най-сетне сънливкото се надигна, през прозореца влизаше светлина — от светлинното въже — и подчерта подпухнали очи и бледо лице. Той примига, но не остана ни най-малко учуден, когато пристъпи напред и плъзна прозореца настрани.
— Здрасти — поздрави той. — Много време ти отне.
— Достатъчно дълго ли беше?
— За да дойдеш и да се опиташ да ме убедиш да се върна. Което нямам никакво намерение да направя. Все още не съм обмислил всичко, но съм сигурен, че решението ми…
— Да не чувам нищо по този въпрос — прошепнах. — Грабвай си гащеризона. Трябва да ти покажа нещо.
Той изви вежди.
— Сериозно е — подчертах. — Направо ще си захапеш ботушите, когато го видиш.
Обзе ме раздразнение, когато той се облегна на прозореца и ме погледна, както си висях надолу с главата — което, държа да подчертая, съвсем не беше лесно.
— Почти полунощ е, Пумпал.
— Струва си.
— Ще ме помъкнеш към някоя пещера, нали? Няма да се върна до два, дори до три.
— Ако имаш късмет.
Той си пое дълбоко дъх, след това грабна гащеризона.
— Нали си наясно, че си най-откачената приятелка, която някога съм имал.
— Стига, де. Да не се преструваме, че имаш други приятели.
— Странно — отвърна той, — че родителите ми така и не ми родиха братче или сестриче — но незнайно как се сдобих със сестра, която редовно ми докарва неприятности.
Ухилих се.
— Ще те чакам долу — рекох аз, след това замълчах. — И си вземи ботушите, Дърдорко. Повярвай ми, ще ти трябват.
— Да, да. Дай ми минутка, за да се промъкна покрай нашите. — Той дръпна завесите, а аз се спуснах на улицата и зачаках търпеливо.
Огнен рай беше странно място през нощта. Апаратът работеше винаги, разбира се. Ден и нощ бяха просто думи тук, въпреки че все още ги използвахме. Имаше задължителен цикъл на тишина — през който високоговорителите не излъчваха никакви съобщения или речи — и вечерен час за онези, които не бяха на късна смяна. Никой обаче не ти обръщаше внимание, докато вървиш по улицата, стига да си гледаш работата. Погрешното схващане в Огнен рай беше, че всички вършат нещо полезно.
Дърдорко ме намери на улицата, както бе обещал и двамата тръгнахме през пещерата — подминахме стенопис с хиляди птици в полет, всяка разделена на две от черта, двете половини леко раздалечени. Птиците се отдалечаваха от червено-оранжево слънце, което не се виждаше.
Благодарение на кадетските значки минахме покрай охраната и влязохме в тунелите. Докато вървяхме по една от по-лесните пътеки, Дърдорко ми разказа какво е ставало през изминалите няколко седмици. Родителите му били доволни, че е отпаднал; всички знаеха колко е опасно да си пилот.
— Те са горди, разбира се — подчерта той и изпъшка, докато се катереше по едни камъни след мен. — Всички се държат с мен много странно, след като видят значката. Изслушват ме, когато казвам нещо, казват ми, че идеите ми са добри, дори когато не са. Хората ми правят път, сякаш съм важна личност.
— То си е така.
— Не, аз съм точно толкова важна личност, колкото бях и преди. — Той поклати глава. — Чакат ме поне десет различни предложения за работа и разполагам с два месеца, за да реша.
— Два месеца? — повторих аз. — Без работа и без училище ли? Ще имаш свободно време?
— Да. Госпожа Вмиър се опитва да ме тласне към политиката.
— Политика — едва не спрях в тунела. — Ти?
— Представяш ли си. — Той въздъхна и седна на една близка скала. — Ами ако е права? Не трябва ли да я послушам? Всички останали са на мнение, че политиката е най-доброто, което можеш да направиш с живота си. Може би трябва да направя, каквото казват.
— А ти какво искаш?
— Да не би да те интересува? — попита той.
Трепнах и Дърдорко извърна поглед, изчерви се силно.
— Извинявай, Пумпал. Не бях справедлив. С теб. Аз сам реших да уча за пилотската школа; ти не си ме накарала насила. Да, твоите мечти направо погълнаха моите, но това стана, защото нямах никакви мечти. Почти никакви.
Той се прегърби, облегна се назад и погледна към покрива на тунела.
— Все си мисля какво ще стане, ако се случи отново? Ами ако се запаля по някое работно място, а след това открия, че съм напълно неподходящ за него? Провалих се в летенето, нали? Така че може и да продължа да се провалям.
— Дърдорко — заговорих аз и го стиснах за ръката. — Проблемът не е в това, че ще бъдеш неподходящ за онова, което си избереш. Проблемът е същият, както винаги. Че ти просто се справяш забележително в твърде много неща.