Той вдигна поглед към мен.
— Наистина ли вярваш, че е така, Пумпалче?
— Разбира се. Да, истина е, че ти сам реши, че летенето не е за теб, но аз мисля, че ако имаш недостатък, той не е, че се проваляш често. Той е, че отказваш да признаеш онова, което всички виждат. Фактът, че си невероятен.
Той се усмихна. А да видиш усмивката му бе нещо прекрасно. Напомняше ми за времето като деца, когато един отритнат и едно хлапе, което го тормозеха всички, се бяха сприятелили напук на останалите.
— Пак ще ме въвлечеш в нещо, нали? — попита той. — Нещо нелепо.
Поколебах се.
— Да… Може би.
— Добре — изправи се той. — Участвам. Да вървим да видим изненадата ти.
Продължихме, изкачвахме се, докато не го отведох до отвор на повърхността. Преведох го през входа на импровизирания ми дом и го накарах да се държи за мен, докато ни спусках вътре, тъй като вероятността той да се подхлъзне и падне бе много голяма. Той бе страхотен в много неща… но съм го виждала как изпусна осем книги върху пръстите на краката си, докато учеше през годината.
— Дано не е нещо свързано с плъхове, Пумпалче — въздъхна той, когато стъпихме на земята. — Знам, че си луда по тях, но…
Включих светлината на светлинната гривна и осветих кораба. Сякаш усетил, че е разкрит, Ем-бот включи светлините на таблото и по корпуса. Бях разчистила голяма част от камъните и така осветен, корабът съвсем не изглеждаше зле. Беше счупен, така е, с извито крило. Но определено беше различен от всички други в ЗСД.
Дърдорко остана с отворена уста, а долната му челюст провисна буквално до земята.
— Е? — подхвърлих аз. — Какво ще кажеш?
В отговор той седна на близкия огромен камък и — без да откъсва очи от кораба — започна да сваля десния си ботуш, готов да го захапе.
— Аз обаче казах ботуши, в множествено число. Но и така става.
18.
Тази нощ не спах много.
Няколко часа помагах на Дърдорко да огледа Ем-бот — той държеше да проучи всичките повреди. Накрая обаче очите ми започнаха да се затварят. Приятелят ми все още се държеше, затова разпънах постелка и използвах Кърваво писмо за възглавница.
Всеки път, когато се унасях, се събуждах от гласа на Дърдорко, който говореше на кораба.
— Значи си… машина, но можеш да мислиш.
— Всички машини „мислят“, за да реагират на въведените данни. Аз съм просто по-сложен по отношение на изпълнимите отговори и на данните, които познавам…
Отново се унесох.
— … можеш да обясниш какво не е наред.
— Депата ми със спомени са повредени, затова не мога да предложа друго, освен повърхностни обяснения — но може би те ще бъдат достатъчни.
Обърнах се на една страна и отново заспах.
— … не знам откъде произхождам, въпреки че фрагмент от спомените ми намеква, че съм създаден от човешки същества. Не съм сигурен обаче дали съществуват други същества освен човешките. Сигурно мога да отговоря на този въпрос след като…
Към шест сутринта потрих очи и седнах. Дърдорко седеше под отворения панел и се занимаваше с нещо под кораба. Приседнах до него и се прозях.
— И сега какво?
— Невероятно — призна той. — Каза ли на Коб за него?
— Все още не съм.
— Защо отлагаш? Искам да кажа, че това нещо може да доведе до пробив в битките срещу креляните.
— На теория може — отвърнах, — хората са го имали в началото на войната с креляните. Това обаче не им е помогнало.
— Държа да подчертая — намеси се Ем-бот, — че това „чудо“ слуша.
— И? — попитах и се прозях отново.
— Смята се, че е невъзпитано хората да говорят за друг, който присъства на разговора, а те да се правят, че го няма.
— Не те разбирам, Ем-бот — заяви Дърдорко и се изправи. — Казваш, че подобни неща не те интересуват, нали?
— Очевидно не. Аз съм логично мислеща машина с тънък слой симулирани емоции.
— Добре — съгласи се Родж. — Това има смисъл.
— Независимо от това е невъзпитано — добави Ем-бот.
Погледнах Дърдорко, след това посочих към кокпита.
— Значи, имаме си вълшебен говорещ кораб с тайнствена технология. Искаш ли да ми помогнеш да го оправим?
— Сами ли? — недоумяваше той. — Защо?
— За да го задържим. И да летим на него.
— Сега вече си част от ЗСД, Пумпал! Не ти трябва престарял, повреден кораб.
— Все още съм тук — подчерта Ем-бот. — Просто да знаете.
Наведох се напред.
— Дърдорко, аз не съм в ЗСД. Аз съм в класа на Коб.
— И какво от това? Ще завършиш. Не ме интересува колко човека ще пусне — ти ще бъдеш една от тях.
— А след това? — попитах и усетих, че ми става студено — обзе ме страх, който никога не бях изричала, въпреки това той ме преследваше още от първия ден. — Коб каза, че може да вземе когото пожелае в класа си. Ами ако издържа? Властта му е дотук, Дърдорко.