Той погледна гаечния ключ, който стискаше.
— Страх ме е, че адмиралът няма да ми позволи да се кача на кораб — признах. — Страх ме е, че ще измисли някаква причина да ме изрита в мига, в който Коб вече не ме защитава. Страх ме е, че ще изгубя всичко, Дърдорко. Небето. — Погледнах към кораба, чиито светлини по фюзелажа светеха. — Той е стар, но също така е моята свобода.
Той продължаваше да гледа скептично.
— Помисли само какво забавление ще бъде — продължих. — Да ровиш вътре в древен кораб. Помисли си само какви тайни можеш да откриеш! Може би Ем-бот е с отживяла технология, но може и да не е. Няма ли да е забавно поне да се опитаме да го поправим сами? Ако не се получи, по-късно можем да го предадем.
— Добре — примири се Дърдорко. — Добре, престани да ме убеждаваш. Ще се опитам, Пумпал.
Усмихнах му се широко.
Той погледна кораба.
— Страхувам се, че това не ми е по силите. Бустерите са съсипани. Двамата с теб не можем да възстановим подобно нещо. Сигурен съм, че ще има други части, които трябва да бъдат подменени или оправени с инструменти, каквито нямаме. — Той се замисли за момент. — Въпреки че…
— Какво? — попитах.
— Едно от предложенията ми за работа — призна той, — е от елитния инженерен корпус, хората, които се занимават с поправките на изтребителите — и хората, които разработват дизайна. Те имат най-добрите лаборатории, най-доброто оборудване…
Закимах ентусиазирано.
— Звучи съвършено.
— И без това обмислях дали да не приема предложението им — разказваше той. — Казаха ми, че през следващите два месеца мога да стажувам при тях, да се науча какво се прави в работилниците… Бяха много впечатлени, ама много, от резултатите ми от теста и познанията ми по устройството на корабите и напредналото инженерство.
— Това е, Дърдорко. Страхотно.
— Не обещавам нищо — продължи той. — Може би ако им задавам подходящите въпроси, мога да ги накарам да ми покажат как да поправя някои части на Ем-бот. Трябва обаче да се справя, без да събудя подозренията им. И пак ще имаме нужда от резервни части. Поне един бустер с нормални размери.
— Аз все някак ще намеря.
— Само не ми казвай откъде ще го вземеш — повиши глас той. — Може би когато цялата тази работа гръмне, ще мога с чиста съвест да заявя, че не знам нищо за каквито и да било кражби, които ти си извършила.
— На малка емблема на енергийната матрица пише „Собственост на семейство Уейт“ — обади се услужливо Ем-бот. — Изглежда е била изтръгната доста неумело от малко шаси. Със син цвят, ако мога да съдя по издрасканата боя в ъгъла.
Дърдорко въздъхна.
— Колата на Джорген? Ти сериозно ли?
Насилих се да се усмихна.
— Стажът ще ми отнема доста време всеки ден — предупреди той и потри брадичка. — Но ще мога да посветя останалата част от времето си на това, ако се налага. Ще трябва обаче да измисля нещо за пред родителите си.
— Кажи им, че стажът изисква много време — предложих. — И че ще отнема по-голямата част от времето ти.
— Но — намеси се отново Ем-бот — това не е вярно, нали?
— Не — отвърнах. — Но на кой му пука?
— На мен — натърти машината. — Защо ти трябва да говориш нещо, което не е истина?
— Ти можеш да симулираш чувства — продължих, — но не и лъжи, така ли?
— Изглежда… някакъв код ми липсва — подчерта Ем-бот. — Интересно. Я, какви интересни гъби!
Намръщих се, след това погледнах настрани, където Кръвожадния се беше качил на една скала.
— Ангели небесни — подхвърли Дърдорко. — Откачени неща има тук, близо до повърхността. — Той потръпна. — Можеш ли… да направиш нещо с това нещо?
— Това нещо се казва Кръвожадния — представих му аз охлюва, — и той е моето талисманче. Не го наранявай, докато ме няма. — Наведох се и си взех раницата. — Трябва да вървя в час. Ти надолу ли ще се отправиш?
— Не — отвърна той. — Предположих, че може и да не се върна известно време, затова написах на нашите бележка, в която казах, че отивам на среща с работодатели. Те ще решат, че съм станал преди тях. Ще си тръгна по-късно — искам преди това да прегледам кабелите.
— Супер — съгласих се аз. — Ако си още тук, когато се връщам вечер, ще ти помагам с ремонта. Ако ли не, оставяй ми бележки, в които да пише как да ти помогна. — Поколебах се. — Не забравяй, аз съм малко тъпа в тези неща. Така че най-добре да ми даваш лесни — но дразнещи — задачи.
Дърдорко се усмихна отново, настани се на един камък и погледна Ем-бот. Очите му грееха както по времето, когато започнахме да обмисляме как да станем пилоти. Когато го видях така запален, за пръв път си казах, че тази работа може и да се получи. Незнайно как, но планът можеше да проработи.