— Чакай — спря ме Ем-бот. — С него ли ме оставяш?
— Довечера ще се върна — обещах.
— Разбирам. Може ли да дойдеш при кокпита, за да поговорим насаме?
Погледнах кораба и се намръщих.
— Не искам да обяснявам пред публика защо те харесвам повече от инженера — добави Ем-бот. — Ако той ме чуе да обсъждам — надълго и нашироко — недостатъците му, които няма начин да се променят, може да се почувства нищожен или отчаян.
— Тази част ще бъде направо върхът — изви очи Дърдорко. — Може да намерим начин да изключим личността.
Качих се вътре в пилотската кабина. Капакът се спусна и се затвори със съскане.
— Всичко е наред — успокоих Ем-бот. — Дърдорко е свестен човек. Той ще се погрижи за теб.
— Аз, разбира се, разигравам сценария, в който хората напълно неразумно показват предпочитание към един или друг. Въпреки това може ли да не отиваш?
— Извинявай, но трябва да се науча как да се бия с креляните. — Намръщих се на тона на робота. — Какво има? Нали ти казах, че Дърдорко е…
— Готов съм да приема думите ти поне докато той не докаже обратното. Тъкмо в това е проблемът: изглежда съм изгубил собственика си.
— Аз мога да бъда новият ти собственик.
— Не мога да си сменям собствениците без установения, автентичен код — обясни той. — Който току-що установих, че не помня. Проблемът обаче е по-голям от този незначителен факт. Не помня мисията си. Не знам откъде съм. Не знам каква е целта ми. Ако бях човек, щях да съм… уплашен.
Как да отговоря на това? Уплашен изтребител, а?
— Не се тревожи — отвърнах. — Ще ти дадем нова цел — да унищожиш креляните. Ти си изтребител, Ем-бот. Сигурна съм, че това „ем“ означава нещо вълнуващо. Мародербот… мракоубийственбот. Могъщбот. Това е, сигурна съм. Ти си бойна машина, която сее смърт, създадена, за да изпържи креляните и да спаси човечеството.
— Не се чувствам като машина, която сее смърт — отвърна той. — Не се чувствам като кораб на смъртта.
— Аз ще променя това — обещах. — Вярвай ми.
— А мога ли да ти вярвам, че тези думи не са… лъжи? Като онези, които трябва да бъдат казани на семейството на инженера?
Браво. Той ме захапа по-бързо, отколкото бях очаквала.
— Трябва да те помоля — продължи Ем-бот по-тихо, — да не разказваш на другите за мен. Предполагах, че си го разбрала по-рано, когато обяснявах какви са заповедите ми. От мен се иска да се „притая“, което е другият начин да се каже, че трябва да остана незабелязан. Не трябваше да разказваш за мен на инженера.
— А иначе как да те поправя?
— Не знам. Спенса, аз съм изкуствен интелект — компютър. Длъжен съм да следвам дадените ми заповеди. Моля те. Не можеш да ме предадеш на ЗСД. Не бива да говориш за мен пред никого.
Това щеше да се превърне в проблем. Исках да накарам това нещо да лети и щом го направех, означаваше, че ще мога да летя, за да помагам в битките срещу креляните. Ако не успеехме да го поправим… тогава трябваше да го предам. Каквото и да мислех за Железен юмрук, не можех да живея в този кораб завинаги. Не и ако той щеше да помогне за оцеляването на човечеството, вместо то да бъде изтребено.
Отворих уста, за да продължа спора с Ем-бот, когато две светлини заблестяха на таблото.
— Многобройни форми нахлуват през атмосферата. Засичат ги късообхватните ми сензори — избълва Ем-бот. — Към планетата падат отломъци, последвани от четирийсет и три кораба.
— Четирийсет и три? — ахнах аз и погледнах сензора. Късият му обхват очевидно беше доста дълъг по нашите стандарти. — Леле. Значи можеш да забелязваш, когато падат отломки?
— С лекота.
Това вече беше доказателство, че ЗСД могат да използват тази технология. Нашите скенери не бяха толкова чувствителни и точни. Този факт веднага ме накара да се почувствам неловко.
Но четирийсет и три крелянски кораба? Най-много изпращаха по сто, така че това беше значителна мощ. Натиснах копчето за отваряне на капака, след това излязох навън и скочих на една скала.
— Креляни — подвикнах на Дърдорко. — Голяма битка.
— Тук в опасност ли сме?
— Не, идват от другата посока. Само че кадетите вече се обучават достатъчно дълго и Железен юмрук е започнала да ги включва в битките като поддържащи части. Ескадра Огнена буря излетя преди два дни.
— Е, и?
— Трябва да вървя. За всеки случай.
19.
Хукнах.
В мен се трупаше безпокойство, докато чувах трясъците в далечината, когато падаха отломките. Знаех, че Железен юмрук ще изпрати моята ескадра за тази атака. Тя обичаше да тества кадетите в битки, а ние бяхме напреднали с обучението достатъчно и Коб бе предупреден, че скоро ще ни включат в истински битки.