Редът ни беше дошъл. Моментът бе настъпил. Насилих се да продължа да тичам — след това се втурнах с удвоени сили — по прашната земя.
От лицето ми капеше пот, усетих чувство на неизбежност, докато приближавах базата, където виеха сирени. Не беше точно страх, усещах ужас. Ами ако закъснеех? Ами ако другите влязат в битка без мен?
Влязох в базата, след това заобиколих външната стена към нашата площадка за излитане. Един-единствен кораб чакаше там, сам. Бях права.
Добрах се до кораба си прашна и потна, гласях си стълбата сама, когато неколцина от наземния персонал ме забелязаха и се развикаха.
Една от тях дойде навреме, за да стабилизира стълбата.
— Къде беше досега, кадет? — изкрещя жената. — Останалите са във въздуха от двайсет минути!
Поклатих глава, хлътнах в кокпита, твърде изтощена, за да говоря.
— Нямаш ли защитен екип? — попита тя.
— Няма време.
— Добре. Тогава не прави резки изкачвания. Имаш разрешение за излитане. Обади се на щурмовия си командир, след това излитай.
Кимнах, след това си сложих шлема. И този, както и другия в тренировъчната стая — имаше същите бабунки вътре, за да измерват онова, което искаха да измерват по мен. Нагласих радио честотата, докато капакът се спускаше.
— … не позволявайте нервите да ви играят номера — редеше Досадник по радиото. — Бъдете съсредоточени, следете движенията на партньора си. Чухте Коб. Не ни се налага да стреляме. Просто внимавайте да не ви превърнат в прах.
— Какво? — попитах. — Какво става?
— Пумпал? — попита Досадник. — Ти къде беше?
— В моята пещера! Къде другаде бих могла да бъда? — Включих подемния пръстен, след това се вдигнах право нагоре. Джи форса ме притисна и стомахът ми се почувства така, сякаш се опитваше да изскочи през петите. — Би ли повторил за мен. Влизате в битка ли? Нали няма да стоите в периферията?
— Адмиралът най-сетне ни позволява да се бием! — заяви нетърпеливо Бим.
— Сдържай се, Бим — сряза го Досадник. — Пумпал, намираме се на 11.3-302.7-21000. Яви се колкото е възможно по-бързо. Железен юмрук ни нареди да се включим в малка битка редом с опитните пилоти. Задачата ни е да объркаме врага и, ако е възможно, да отклоним вниманието му.
С други думи, изпращат ни като мишени, помислих си аз и изтрих ръце в гащеризона. Сърцето ми блъскаше, от потта косата ми бе залепнала по лицето. По-точно, бяха изпратили тях. Без мен.
Нямаше да продължи така дълго.
Тласнах дросела напред, минах на свръхскорост. Грав капс ме защитиха за три секунди, след това се лепнах за облегалката на седалката. Можех да понеса джи форс като тази, която ме притискаше назад. Не беше приятно, но не рискувах да изгубя съзнание. Просто трябваше да набера скорост, след това да се изкача внимателно като използвам подемния пръстен.
Бързо достигнах Маг-10 — прага на скоростта на Поко, поне по отношение на безопасността. Дори това бе истинска крайност. Атмосферните гребла — които изтласкваха въздуха около кораба в нещо като балон, ме предпазваха да не откъсна крилата си по време на резки маневри — бяха претоварени и корабът ми се тресеше от движението. От триенето и съпротивлението на въздуха обикновено невидимият ми щит засия.
Качих се нагоре — но вече по-внимателно и бавно, тъй като джи форса в тази посока заплашваше да ме докара до безсъзнание. Изкачването свали кръвта в краката ми. Направих упражненията за стягане на стомаха, на които ни научиха при обучението в центрофугата, въпреки това в периферното ми зрение се появиха черни петна.
Държах се, притисната от тежест шест пъти над моето тегло. Полетът може би щеше да отнеме известно време, затова слушах приятелите си в битката.
— Внимателно, Драйфа. Не толкова нетърпеливо.
— Един е на опашката ми! Един ме следва!
— Отклони се, Еф Ем.
— Отклонявам се! Отклонявам се! Пумпал, ти ли си?
— Нощна буря шест. Това е брат ми, хора! Позивна: Бойница. Еф Ем, дължиш ми картофки или нещо такова.
— Твое дясно! Артуро, гледай нагоре!
— Виждам! Звезди, каква кашория.
Най-сетне таблото ми изпиука, съобщи, че наближавам зададените координати. Отпуснах лоста за височина, след това отнех бързо от скоростта. В Поко с атмосферни гребла, това означаваше да завъртя кораба си във въздуха — Грав капс се включиха — след това задействах бустера назад, за да забавя.
Намалих до Маг-1, стандартната скорост за близък бой. Завъртях изтребителя Поко с носа към бойното поле, където далечни отблясъци озаряваха тъмното, утринно небе. Отломките падаха като червени конци.