— Тук съм — съобщих на останалите.
— Включвай се и помогни на Утринна роса! — изкрещя Джорген. — Виждаш ли я?
— Търся я! — отвърнах нетърпеливо, докато оглеждах екрана. Ето я и нея. Включих на свръхскорост, ускорих към нея.
— Момчета — предупредих, когато погледнах отново скенера. — Утринна роса си има опашка.
— Виждам я — отвърна Досадник. — Утринна роса, чуваш ли?
— Опитва. Опитва избяга.
Корабът ми изфуча към бойното поле. Сега вече различавах отделните бойци — истински хаос покрай унищожителната огнена сила, която бълваше отвсякъде и от време на време по някое светлинно копие. Изтребителят на Утринна роса изви нагоре в лупинг — последван от три крелянски кораба.
Почти пристигнах. Почти пристигнах!
Крелянските разрушители стреляха. Попадение. Второ попадение. След това…
Взрив от светлина. Дъжд от искри.
Утринна роса загина в силна експлозия. Нямаше шанс да катапултира.
Кималин изпищя — остър вик, наситен с паника и болка.
— Не — ахна Досадник. — Не, не, не!
Пристигнах на Маг-3 — твърде бързо за нормални маневри при близък бой, въпреки това успях да пронижа един от крелянските кораби със светлинното си копие. Само че бе твърде късно.
Огнените искри от онова, което беше Утринна роса, угаснаха докато падаха.
Обърнах, освободих светлинното копие и изтласках крелянския кораб настрани. Друг от изтребителите ни се насочи към него, стреля и успя да го свали.
Подредих се до Досадник, безмълвно потисках собствените си викове. Той беше изгубил партньора си. Къде беше Артуро?
Не можех да различа нищо тактическо в мелето. Летях във всички посоки, привличах огъня — да, — но също така допринасях за объркването. Няколко изтребители на ЗСД от по-висок клас се промъкнаха и се смесиха с десетина крелянски кораби, зад всеки провиснали жици, сякаш са недовършени.
Плачех. Въпреки това стиснах зъби и продължих да летя до крилото на Джорген. Той наниза с опитна ръка крелянски кораб и врагът се опита да се измъкне, затова и аз включих светлинното си копие.
— Този отломък, Джорген — посочих, — идва към теб на два часа, пада бавно.
— Видях. — И двамата ускорихме, както ни беше учил Коб, и потеглихме вражеския кораб към отломките. В последната минута освободихме въжетата и се пръснахме настрани, разбихме крелянския кораб в отломъка и последва огнена експлозия.
— Вие двамата какви ги вършите? — попита Коб. — Наредено ви е да сте в готовност за защита.
— Коб! — обадих се аз. — Утринна роса…
— Дръж си главата на раменете, момиче! — изкрещя той. — Скърби колкото желаеш, когато престанат да се сипят отломки. В момента следвай заповедите. Защита. Нищо повече.
Стиснах зъби, но не спорих, последвах Джорген, когато той се промъкна сред димните следи на отломките. Това изглежда бяха Артуро и Нед от дясната ми страна, прескачаха се с бързо подаване на скорост и спускане, за да не може врагът да прихване нито един от двамата. Подобна техника объркваше креляните, както когато пред тях се изправеха множество мишени.
Утринна роса…
— Страннице? — повиши глас Джорген. — Какво правиш?
Осъзнах, че все още чувам тихия болезнен плач на Кималин. Потърсих я на скенера, след това забелязах едно Поко — без партньор — да се рее в периферията на битката.
— Страннице, мърдай! — нареди Джорген. — Там си неподвижна мишена. Ела при нас.
— Ами… — започна Кималин. — Опитвах се да се прицеля. Щях да я спася.
— Присъедини се към битката! — изкрещя Джорген. — Кадет, натисни дросела и ела тук!
— Аз ще я покривам — предложих и се отделих, докато прелитахме покрай двама креляни, появили се от обратната посока. Безкрайно много искри и огнени изстрели озаряваха небето, почти имах чувството, че съм в Огнен рай, погълната от някоя ковачница.
— Не — отсече Джорген. — Виждаш ли Бим? На твое осем. Покрий него. Аз ще се оправя с Кималин.
— Разбрано. — Спуснах се надолу, наляво и Грав капс поеха джи форса на резкия завой. Докато се движех, забелязах на таблото светлина: ярко виолетово предупреждение близо до сензорите за близост.
Бях се сдобила с опашка.
Макар да не се бяхме обучавала за близък бой, аз си спомних инструкциите на Коб. Довери се на скенера. Не губи време да се увериш лично. Съсредоточи се над летенето.
— Пумпал! — повика ме Еф Ем. — Имаш си опашка!
Вече вкарвах кораба си в защитен лупинг, разчитах на Грав капс да се справят с джи форс. Нещо ми прищрака. Обучението, начинът, по който лицето ми изстиваше, а умът ми се насочваше към проблеми въпреки умората, стреса и мъката. Сякаш нямаше значение, че ме следва крелянин. В този момент бяхме само аз и корабът. Едно цяло.