Горещина бликаше от пукнатината и по челото ми избиха капки пот. Огнен рай беше жежко място заради рафинерии, фабрики и цистерни с водорасли. Макар да беше добре осветено, вътре цареше сумрак с червено-оранжевата светлина от рафинериите, която блестеше над всичко.
Оставих пукнатината и тръгнах към старо шкафче за инструменти, което бях открила в стената тук. Заключалката му изглеждаше — на пръв поглед — като всяка друга част от каменния тунел и затова бе сравнително сигурно място. Отворих го и вътре видях малкото си тайни вещи. Части за харпуна, резервната ми манерка, пилотската значка на татко. Потрих я за късмет, след това прибрах светлинната гривна, тетрадката с картите и харпуна в шкафчето.
Извадих грубо копие с каменно острие, затворих, след това метнах торбата на рамо. Осем плъха бяха изненадващо неудобни за носене, особено когато — дори на седемнайсет — имаш тяло, което отказва да стане по-високо от метър и петдесет и един.
Тръгнах към обичайния вход на пещерата. Двама от сухоземните войски — които почти никога не участваха в истински битки — пазеха входа. Макар да ги познавах и да си говорехме на малки имена, те ме накараха да отстъпя настрани, докато уж искаха разрешение, за да ме пуснат да вляза. Истината бе, че им доставяше удоволствие да ме карат да чакам.
Това се случваше всеки ден. Всеки проклет ден.
Най-сетне Алуко пристъпи към мен и започна да преглежда подозрително торбата.
— Каква точно контрабанда очакваш да внеса в града? — попитах го аз. — Камъчета? Мъх? Може би скали, които са обидили майка ти?
Той погледна копието ми, сякаш се питаше как съм успяла да хвана осем плъха с такова просто оръжие. Нека се чуди. Най-сетне тикна торбата в ръцете ми.
— Заминавай, страхливке.
Сили. Вирнах брадичка.
— Някой ден — заявих — ще чуеш името ми и сълзи на благодарност ще се появят в очите ти, когато си помислиш какъв си късметлия, че навремето си помагал на дъщерята на Преследвача.
— Предпочитам да забравя, че съм те познавал. Заминавай.
Все така с вдигната глава влязох в Огнен рай, след това се насочих към Великия индустриален хълм, името на квартала ми. Връщах се по времето, когато смените свършваха и се разминавах с работници в разноцветни гащеризони, всеки цвят показваше мястото им при голямата машина, която поддържаше съюза Дръзки — и войната срещу креляните. Работници в канализацията, техници по поддръжката, специалисти по водораслите.
Нямаше, разбира се, пилоти. Пилотите, които не бяха дежурни, оставаха дълбоко в пещерите като резерва, докато дежурните живееха в база Висина, същата база, която баща ми беше загинал, за да защити. Тя вече не беше тайна, но се беше разраснала до голяма инсталация на повърхността и там имаше десетки самолети с цялата пилотска структура, както и тренировъчна част. Там щях да живея от утре, след като издържа изпита и стана кадет.
Минах под огромната метална статуя на Първите граждани: група хора, които държаха символични оръжия, протегнали ръце към небето, заели предизвикателни пози, зад тях се издигаха кораби и оставяха ленти от метал. Може и да пресъздаваше образите на онези, които бяха водили битката за Висина, но татко не беше сред тях.
Следващият завой ме отведе до апартамента ни, една от многобройните метални кутийки, които излизаха от централна, по-голяма. Нашата беше малка, но достатъчно голяма за трима, особено откакто прекарвах дните си в пещерите, за да ловувам и проучвам.
Мама не беше вкъщи, но открих бабчето на покрива да навива водорасли, за да ги продава на нашата количка. На мама не ѝ беше позволена официална работа заради онова, което се предполагаше, че е направил татко, затова се налагаше да преживяваме като вършим нещо необичайно.
Бабчето вдигна поглед, когато ме чу. Казваше се Бека Нощносянкова — аз носех нейната фамилия — но дори онези, които едва я познаваха, я наричаха бабче. Преди няколко години изгуби почти напълно зрението си и сега очите ѝ бяха млечно бели. Тя се беше прегърбила и работеше с тънките си като клечки ръце. Независимо от всичко си оставаше най-силният човек, когото познавах.
— О-о-о — започна тя. — Тези стъпки май са на Спенса! Колко улови днес?
— Осем! — Стоварих плячката пред нея. — Няколко са особено сочни.
— Сядай, сядай — нареди бабчето и отмести настрани рогозката, пълна с водорасли. — Дай да ги почистим и да ги сготвим! Ако побързаме, ще ги приготвим, за да може майка ти да ги продаде още днес, а аз ще ощавя кожите.