Слушах изтръпнала останалите доклади. Щурмови екипи опитни пилоти последваха бомбардировача и вместо да рискуват да изгубят оръжието, креляните предпочетоха да се оттеглят.
Бомбардировачът избяга, както и достатъчно кораби, и адмиралът реши да не ги преследва.
Аз продължавах да вися. Синята светлина на подемния пръстен разпръскваше безжизнена, студена светлина около мен.
— Пумпал? — повика ме Джорген. — Докладвай. Добре ли си?
— Не — прошепнах, но най-сетне изместих положението на подемния пръстен и завъртях кораба на стандартната ос. Насочих мощност към щита и зачаках светлината да блесне, след това стиснах ръчката и я изтеглих назад. Друг щит пропука и се включи до моето Поко, след това стана невидим.
Издигнах се, за да се подредя при останалите.
— Потвърждение — нареди Джорген.
Ние отговорихме и всички останали бяхме там. Когато обаче кацнахме в базата, във формацията ни имаше две дупки. Бим и Утринна роса вече ги нямаше.
Звездната ескадра бе намаляла от девет на седем.
Трета част
Интерлюдия
Адмирал Джуди „Железен юмрук“ Айвънс винаги четеше докладите за жертвите.
Бяха убити нейни хора. При всяка битка вземаше решения — някои погрешни — и това слагаше край на човешки живот. Може би съществуваше астрален баланс, който се пазеше сред звездите от древни Светци, които претегляха изгубения живот на Дръзки и онзи, който бе спасен.
Ако бе наистина така, това съотношение бе силно наклонено на една страна от днешната битка. Двама кадети бяха загинали след едва месец обучение в кокпита. Тя прочете имената им, опита се да ги запомни, макар да знаеше, че няма да успее. Те просто бяха прекалено много.
С много уважение остави списъка с имена и къси биографии върху бюрото си. Още двама пилоти бяха загинали, а съставянето на писма до семействата им щеше да отнеме значителна част от вечерта ѝ, но се налагаше да го направи. За тези семейства загубата щеше да отнеме част от живота им.
Беше наполовина приключила — пишеше на ръка, вместо да използва пишеща машина — когато Коб най-сетне нахлу, за да ѝ се разкрещи. Тя видя отражението му в медната повърхност на лъскавата лупа, която държеше на бюрото си. Реликва от много по-ранни времена. Той спря на прага, не ѝ се нахвърли веднага, изчака я да довърши писмото. Тя се подписа най-отдолу, направи завъртулка с писалката — жест, който изглеждаше и необходим, и претенциозен в подобно писмо.
— Доволна ли си, Джуди? — попита най-сетне той. — След като уби двама от тях, доволна ли си, дяволите да те вземат?
— Не съм била доволна от години, Коб. — Тя се обърна в стола, облегна се назад и посрещна гневния му поглед. Очакваше, може би дори се наслаждаваше на неизбежното му идване. Добре че все още имаше някой, който да ѝ се противопоставя. Почти всички останали, които се осмеляваха да го правят, бяха мъртви.
Той закуцука в малката стая, пълна с документи, спомени, книги — безобразно разхвърлян кабинет. Колкото и да беше странно, това бе единственото място, на което тя се чувстваше удобно.
— Не можеш да продължаваш по този начин — заяви Коб. — Първо намаляваш възрастта за теста, сега ги изпращаш в битка преди да знаят как се лети. Не можеш да стреляш безразборно и едновременно с това да крадеш муниции. Рано или късно ще останеш без куршуми.
— Да не би да предпочиташ да оставя Висина да падне?
Той погледна настрани, към стара карта, която тя продължаваше да държи на стената. Стъклото беше прашно от старост, а хартията вътре бе започнала да се навива. Беше план на Висина от разработката ѝ преди почти цяло десетилетие. Бяха си представяли град с огромни квартали и просторни ферми.
Фантазия. Облагородяването на мъртъв свят щеше да се окаже по-трудна работа, отколкото бяха очаквали.
Тя се изправи и старият стол изскърца.
— Ще жертвам живота им, Коб. Без колебание ще поставя всички от ЗСД в опасност, ако това означава да защитя Висина.
— В даден момент загубите вече няма да си струват, Джуди.
— Да, аз знам кой е този момент. — Тя пристъпи към него и задържа погледа му. — Този момент ще настъпи, когато последният жител на Дръзки изпусне последния си дъх. Дотогава ще удържаме базата.
Ако изгубеха Висина, тогава Огнен рай щеше да бъде бомбардиран — апаратът щеше да бъде разрушен, както и възможността хората да правят кораби. Ако това се случеше, земляните от Дръзки щяха да продължат да живеят на разпокъсани кланове и да заприличат на преследвани плъхове.
Или трябваше да удържат, или да се откажат от това да се превърнат отново в истинска цивилизация.