Най-сетне Коб се отказа и си тръгна. От него липсата на оплаквания беше знак на съгласие.
— Забелязах — подметна Джуди, — че малката ти страхливка пристигна за битката едва когато по-голямата част от боя беше приключила.
Той се врътна към нея и засъска.
— Тя живее в гола пещера, Джуди. Съвсем сама. Наясно си с това, нали? Един от пилотите ти живее в импровизиран лагер извън границите на града, защото ти отказваш да ѝ осигуриш легло.
Бе толкова приятно да види гнева му. Тревожеше се, че някой ден ще прегори. Беше друг човек след Битката за Висина.
— Знаеш ли какви са показанията ѝ? — попита Джуди. — Сканирането на мозъка ѝ? Някои от лекарите са сигурни, че са разбрали как да го забележат. Трябва да ти благодаря за тази работа. Да получа възможността да проуча дъщерята на Преследвач по време на полет може най-сетне да ми даде доказателство. Дефектът е у нея.
Това го накара да спре.
— Ние почти не разбираме какво означава — заяви най-сетне той. — А твоите лекари са предубедени. Няколко объркващи събития и някакви истории от миналото не са достатъчни, за да смажеш целия живот на момичето, особено на момиче, което притежава забележителен талант.
— Тъкмо в това е проблемът — отвърна Джуди. Остана изненадана, че Коб спори. Много политици отричаха съществуването на дефекта, но Коб? Той лично бе видял ефекта от него. — Колкото и полезни да са данните, не мога да рискувам да я назнача в ЗСД. Тя единствено ще разсейва хората и ще съсипе духа им.
— Теб може и да те разсейва. Може да съсипва духа ти. Начинът, по който се държиш, е срам и позор за ЗСД.
— Приказвай, каквото щеш, но аз съм ЗСД. Звездите да са ни на помощ. Друг не остана.
Той я изгледа свирепо.
— Ще дам на момичето лично радио. Няма да позволя един от кадетите да е извън обсега ми. Освен ако не размислиш и не ѝ осигуриш легло.
— Ако ѝ е прекалено лесно, може да реши да остане, вместо да постъпи разумно и да продължи напред.
Коб закуцука към вратата — отказваше да използва бастун, дори след толкова много години — но там спря отново и се подпря на рамката.
— Иска ли ти се някой от другите да беше оцелял? — попита той. — Соуса, Славей, Спор. Адмирал Хаймлайн.
— Всеки друг, но не и аз ли? — попита Джуди.
— В общи линии.
— Не съм сигурна, че бих искала те да командват — отвърна тя — Дори онези, които мразех.
Коб изръмжа, след това излезе в коридора.
20.
В деня след като Утринна роса и Бим загинаха пристигнах със закъснение за часа на Коб. Беше само с пет минути, но закъснявах за пръв път.
Просто имах чувството, че нищо не е наред.
Едва помнех как се дотътрих до пещерата вчера, не обърнах никакво внимание на Ем-бот — Дърдорко вече се беше прибрал — и се сгуших в леглото си в пилотската кабина. След това останах да лежа там. Не спях, а много ми се искаше да се унеса. Мислех, а ми се искаше да спра. Не плачех… но ми се искаше да ревна.
Днес никой не ме порица за закъснението. Коб все още не беше дошъл, въпреки че почти всички кадети се бяха събрали. Всички освен Кималин, което ме разтревожи. Дали беше добре?
Ботушите ми проскърцаха по пода, докато отивах да седна на мястото си. Не погледнах празните седалки и се почувствах като страхливка, затова се насилих да се обърна към мястото на Утринна роса. Само преди два дена стоях там и ѝ помагах да разбере…
Тя почти никога не говореше, но стаята бе някак по-тиха без нея.
— Здрасти, Пумпал — обади се най-сетне Нед. — Ти все говориш за „чест“ и за „величието да загинеш като герой“ и разни подобни дивотии.
— Е, и?
— Е… — продължи Нед. — В момента малко от тези дивотии ще ни дойдат добре.
Нед се отпусна на мястото си. Едва се побираше в авиотренажора. Беше най-високият от нас, но също така и едър. Все си казвах, че е най-големият от приятелите на Досадник, но у него имаше и нещо повече. Беше замислен.
— Казвай — подкани ме той.
— Ами… — започнах, докато се опитвах да намеря думи. — Всичко това ми се струва глупаво в момента.
Не можех просто да изтърся нещо за отмъщение. Не и днес. Щях да се почувствам така, сякаш участвам в някоя от приказките на бабчето, докато загубата изглеждаше съвсем истинска. Само че… значеше ли това, че всичко е било единствено за да ми вдъхне смелост? Бях ли чисто и просто една страхливка, която се криеше зад агресивни дрънканици?
Истинският воин щеше да махне с ръка. Наистина ли мислех, че това са последните приятели, които ще изгубя?
Еф Ем стана от мястото си и пристъпи към мен. Стисна рамото ми, стряскащо познат жест от едно момиче, което познавах бегло, въпреки че бяхме в една ескадра. Каква ли беше нейната история? Така и не бях намерила начин да попитам.