Погледнах към тренажора на Бим и се замислих за невероятно неумелия — но пък прекрасен — начин, по който флиртуваше с мен.
— Знаеш ли къде е Кималин? — попитах Еф Ем.
— Стана с нас и закуси с нас — прошепна високото момиче, — но се отби в тоалетната, докато идвахме насам. Може би някой трябва да отиде да види как е.
Преди да успея да стана, Досадник скочи и прочисти гърло. Погледна и петимата останали. Аз и Еф Ем. Драйфа, полулегнала на седалката. Тя вече не се отнасяше към онова, което се случваше, като към игра. Артуро седеше, скръстил ръце, докосваше бързо показалци, сякаш имаше нервен тик. Нед беше вдигнал крака и си почиваше върху невероятно скъпия холограмен проектор пред симулатора си. Колкото и да беше невероятно, връзките на ботушите му бяха развързани.
— Струва ми се — започна Досадник, — че трябва да кажа нещо.
— Разбира се — изви очи Еф Ем, но се върна на мястото си.
Командирът ни заговори напрегнато.
— Според протоколните наръчници на ЗСД да загинеш в кокпита — когато се биеш, за да защитаваш дома си — е най-смелият и велик дар, който някой може да направи. Приятелите ни, макар да ни бяха отнети рано, бяха примери за идеалите на Дръзки.
Той чете, досетих се аз. От бележки, написани… на ръката.
— Ще ги запомним като войници — продължи Досадник и отпусна ръка пред себе си. — Ако имате нужда от съвет покрай тази загуба — или поради каквато и да било причина, — като ваш щурмови командир аз съм насреща. Моля ви, обръщайте се към мен, за да ви помогна да се почувствате по-добре. С радост ще поема товара на мъката ви, за да можете да се съсредоточите над обучението по летене. Благодаря ви.
Той седна. Това беше може би най-тъпата реч, която някога бях чувала. Беше насочена по-скоро към него, отколкото към празните места. Само че… е, той поне опита.
Коб най-сетне докуцука, стиснал някакви листове. Мърмореше нещо.
— Заемете позиции! — излая той. — Днес ще се занимаваме с маневриране по двойки — отново. Начинът, по който се защитавате, е толкова нескопосан, че очаквам да ви видя на поднос в столовата.
Ние не откъсвахме погледи от него.
— Действайте! — повиши глас той.
Всички започнаха да си слагат коланите.
Аз обаче се изправих.
— Това ли е всичко? — попитах. — Няма ли да кажете нещо за тях? За Бим, за Утринна роса и какво направи адмиралът…
— Адмиралът не ти е направила нищо — заяви Коб. — Креляните убиха приятелите ви.
— Миши дарадонки — избълвах аз. — Ако хвърлиш дете в бърлогата на лъва, можеш ли да виниш лъва?
Той срещна погледа ми, но този път нямах намерение да отстъпя. Не бях сигурна какво исках, но поне това чувство — яростта, която изпитвах към него, към адмирала, към ЗСД — бе по-добро, отколкото празнотата.
Гледахме се лошо, докато вратата не проскърца и не се отвори. Влезе Кималин. Въпреки че дългата ѝ черна коса беше сресана — както обикновено — на съвършени къдрици, очите ѝ бяха подпухнали и зачервени. Коб я погледна и се ококори, сякаш остана изненадан, че я вижда.
Мислел си е, че се е отказала, осъзнах аз.
Кималин може и да беше с подпухнали очи, но вирна брадичка.
Коб ѝ кимна да седне и тя се отправи към мястото си — пример за храбростта на Дръзки — и седна. В този момент приличаше много повече на воин от мен.
Аз стиснах зъби, след това седнах и си закопчах колана. Като отговарях на Коб нямаше да облекча гнева си към адмирала. Имах нужда от контролна сфера в ръката и спусъка на деструктор под пръста си. Сигурно затова Коб искаше да ни изпоти днес, да ни накара да забравим поне за кратко. И… още нещо. Нали това бе причината да съм тук.
Коб не пусна проекторите ни. Взе сгъваем стол, след това изкуцука до средата на стаята и го разтвори. Седна и скръсти ръце. Трябваше да се покажа от тренажора, за да го виждам, както и повечето от останалите.
Той ми се стори остарял. Изглеждаше по-стар, отколкото заслужаваше.
— Познавам чувството — започна той. — Сякаш у вас е издълбана дупка. Парче плът, което няма да порасне отново. Вие можете да работите, да летите, но известно време ще оставяте кървава диря.
— Трябва да кажа нещо за загубата. Нещо мъдро. Старата Мара, която ме учеше да летя, щеше да каже нещо. Сега вече е мъртва. — Коб поклати глава. — Понякога не се чувствам като учител. Чувствам се като човек, който презарежда оръдията. Натъпквам ви в една стая, изстрелвам ви в небето, след това грабвам ново попълнение муниции…
Почувствах се неловко, докато го слушах да казва тези неща, беше неестествено. Също като родител, който неочаквано признава, че няма понятие какво е любов. Всички бяхме чували истории за инструктори по летене. Стари, обръгнали, готови на мига да те смачкат, но мъдри.