В този момент обаче аз видях човека, не инструктора. Този човек се страхуваше и беше сломен — и го болеше точно толкова от загубата на студентите му, колкото нас от загубата на приятелите. Той не беше някой закоравял ветеран, който знаеше всички отговори. Беше човек, който по една случайност беше оцелял достатъчно дълго, за да стане учител. Той трябваше да ни научи и на нещата, които знаеше, и на онези, за които все още търсеше обяснение.
— Устреми се към звездите — обадих се аз.
Коб ме погледна.
— Когато бях дете — заразказвах аз, — исках да стана пилот, за да ме уважават всички. И татко ми каза да погледна по-нависоко. Каза ми да се „устремя към звездите“.
Погледнах нагоре и се опитах да си представя трепкащите светлинки. Те бяха над покрива, над небето, отвъд пояса с отломки. Там, където Светците посрещаха душите на падналите в боя.
— Боли — продължих. — Повече, отколкото съм предполагала. Почти нищо не знаех за Бим, освен че обичаше да се усмихва. Утринна роса пък почти не ни разбираше. Независимо от това не се отказваше.
За момент ми се стори, че мога да се извися нагоре, сред онези светлинки. Точно както бабчето ме беше учила. Усетих как всичко под мен пропада, става далечно. Виждах единствено точиците светлина, които прииждаха от всички страни.
— Сега те са в небето — промълвих. — Завинаги ще останат сред звездите. Аз ще се присъединя към тях. — Изтръгнах се от транса и неочаквано се озовах в стаята сред другите. — Ще си сложа колана и съм готова за битка. Така когато умра, поне ще умра в кокпит. И ще се устремя към небето.
Останалите не помръдваха, потънали в несигурно мълчание, също както в мига преди два метеора да се сблъскат. Нед беше изпънал гръб на мястото си, вече не беше полуизлегнат, вдигна ентусиазирано палци към мен и ми кимна. Седналият срещу мен Досадник ме зяпаше, а лицето му бе намръщено, но така и не успях да разбера какво иска да каже.
— Добре — изправи се Коб. — Изгубихме достатъчно време. Слагайте шлемовете.
Грабнах си шлема и го сложих, без да обръщам повече внимание на намръщеното лице на Досадник. След това обаче веднага скочих и свалих шлема.
— Какво? — докуцука при мен Коб.
— Диодите вътре са топли — оплаках се аз. — Какво означава това?
— Нищо — отвърна той, — вероятно…
— Това никак не ме успокоява, Коб. Какво става?
Той сниши глас.
— Разни лекари, които се мислят за умни, вярват, че могат да определят от някакви си там показания, че ти си… че ще избягаш като татко ти.
— Баща ми не е…
— Успокой се. Ще им докажем, че грешат, като летиш безупречно. Това е най-доброто ти средство. Можеш ли да го търпиш? — кимна той към шлема.
— Да. Топлината не е чак толкова силна, че да ме боли; просто останах изненадана.
— Тогава го слагай и да се захващаме за работа.
21.
Коб удържа на обещанието си — накара ни да работим много упорито.
Упражнявахме координирани виражи, формации и упражнения за опазване на партньора. Работихме, докато пръстите ни изтръпнаха и се вдървиха, а ръцете ме боляха, сякаш бях вдигала тежести, умът ми буквално стана на каша. Той дори ни накара да работим през обедната почивка, помоли един от помощниците да донесе сандвичи за всички. Аз, както винаги, ядох пастърма от плъхове и гъби.
Диодите в шлема ми се охладиха, докато работех. Адмиралът си въобразяваше, че от някакви показания ще успее да определи дали съм страхливка. Що за лудост беше това?
Нямаше време за подобни тревоги. Коб ни накара да избягваме отломки, да упражняваме завъртане със светлинно копие, както и превключване на щита. Беше изтощително в добрия смисъл и единствения път, в който се сетих за Бим, беше когато осъзнах, че никой не се оплаква, но този ден не ни позволиха да ползваме оръжия.
Когато Коб най-сетне ни пусна, имах чувството, че мога да се свия на място и да заспя.
— Артуро — обади се Нед, когато стана и се протегна, — тези проектори са доста добри. Мислиш ли, че ще успеят да симулират свят, в който не си безобразно трагичен пилот?
— На всички ни трябва такъв — отвърна другото момче, — както и копче за изключване на твоето радио. Сигурен съм, че ще напредваме с гигантски отскоци, ако не ни се налага да слушаме безкрайното ти дрънкане. Освен това, доколкото си спомням, ти си този, който се блъсна в мен одеве.
— Ти ми пречеше.
— Момчета, момчета — намеси се Драйфа, докато минаваше покрай тях. — Не може ли да сключим примирие? Намерете обща тема и признайте, че и двамата сте трагични пилоти.