Свих рамене. Тези неща можеш да ги кажеш безпроблемно, когато живееш в дълбоките пещери, където бомбата няма да избие семейството ти. Но пък беше хубаво да чуеш някои отговори на жената, която бе толкова изискана, беше ми трудно да мисля за нея като за „момиче“, въпреки че бяхме на една възраст.
Ако продължа да вървя с нея към столовата, сигурно щях да се натъкна на военните полицаи и да си навлека неприятности. Те престанаха да ме изпращат до класната стая всеки ден, но нито за момент не вярвах, че това означава, че мога да отида на вечеря с останалите. Затова казах довиждане на Еф Ем и тя се затича, за да настигне останалите.
Тръгнах към изхода, бръкнах в раницата за вода, но си спомних, че съм оставила последната пълна манерка до мястото си в класната стая. Изтощена след днешните упражнения, аз се затътрих обратно към стаята.
Коб беше включил холограмата в средата на стаята и бе пуснал малка версия на бойно поле. Пред него кораби с размерите на топки прелитаха сред отломки, които падаха, обгърнати от огън и дим. Крелянски кораби, не по-големи от значки, стреляха.
Той гледа отново вчерашната битка, досетих се аз. В която загинаха Бим и Утринна роса. Нямах представа, че битките се записват.
Забелязах кораба си, когато се включи в битката. Отново усетих завладяващия хаос, вълнението, че най-сетне участвам в битка. Почти чувах експлозиите. Долових разтревожения глас на Кималин. Чух собственото си дишане, развълнувано, остро.
Очакване, дори малко страх се надигнаха у мен, докато гледах — напълно безсилна. Утринна роса загина отново.
Коремът ме присви. Само че аз нямаше да извърна поглед.
В стаята корабът ми мина през мелето, сдоби се с опашка. Гмурнах се под падащ отломък — използвах светлинното копие, за да завия, — след това се промуших между два крелянски кораба.
Коб спря симулацията с жест. Пристъпи напред, съсредоточено заоглежда кораба ми — застинал във въздуха сред зрелищно шоу от деструктори, падащи нишки светлина и взривени кораби. След това пренави симулацията и я пусна отново, наблюдаваше маневрата ми.
— Почти изпаднах в безсъзнание — признах от прага. — Не контролирах скоростта си и не овладях завоя преди Грав кап да се претовари.
— Независимо от това, маневрата ти е забележителна — похвали ме той. — Особено за кадет. Страхотна, почти невероятна.
— Досадник е по-добър от мен.
— Джорген е отличен техничен пилот, но той не усеща нещата като теб. Напомняш ми за баща си. — Той го каза… мрачно.
Неочаквано се почувствах неловко, затова отидох до симулатора и си взех манерката. Коб прегледа останалата част от битката и аз се насилих да видя отново как моят кораб и корабът на Бим преследват крелянския бомбардировач. Коб спря симулацията, когато четири странни охранителни кораба се отделиха от вражеския бомбардировач — същите, които след малко щяха да унищожат Бим.
— Какви са? — попитах.
— Нещо ново. Не са променили тактиката си повече от десетилетие. Какво се е променило сега? — Той присви очи. — Оцеляваме благодарение на това, че предвиждаме действията на креляните. Всеки път, когато се досетиш какво ще направи врагът, ти имаш предимство. Без значение колко са опасни, ако знаеш следващия им ход, можеш да го контрираш.
Ха. Това ми направи силно впечатление и аз закимах.
Коб изключи холограмата и закуцука до бюрото си.
— Вземи. — Той плъзна кутия по плота, после ми я подаде. — Одеве забравих да ти го дам.
Лично радио?
— Обикновено ги даваме на обучени пилоти, които не са дежурни и се връщат в Огнен рай. Тъй като ти живееш извън базата, прецених, че трябва да имаш. Да е в теб непрекъснато. Ще получиш общо повикване при крелянска атака.
Взех устройството, което бе правоъгълно, подобно на кутия, може би с размерите на малка гиричка. Татко имаше такова.
Коб махна с ръка, за да ме освободи, след това седна и започна да преглежда документите.
Аз не си тръгнах, имах въпрос.
— Коб?
— Да?
— Защо не летите с нас? Другите инструктори придружават кадетите си.
Стегнах се за гняв и упреци. Коб просто докосна крака си.
— Стари рани, Пумпал. Стари рани. — Той бе свален скоро след Битката за Висина. Кракът му се закачил, когато катапултирал.
— Не ви е нужен крак, за да летите.
— Някои рани — обясни тихо той — не са толкова очевидни колкото изметнатия крак. Трудно е да влезеш в кокпита, след като си видял как умират приятелите ти. Пробвай да го направиш, след като свалиш някои от твоите хора.