Неочаквано ми стана студено, сякаш бях катапултирала на голяма височина. Да не би да искаше да каже…
Да не би да казваше, че той е свалил баща ми?
Коб ме погледна.
— Да не мислиш, че някой друг ще получи заповед да го свали, хлапе? Аз бях негов партньор. Последвах го, когато избяга.
— Той не е избягал.
— Бях там. Той избяга, Спенса. Той…
— Баща ми не беше страхливец!
Срещнах погледа на Коб и за втори път днес той погледна настрани.
— Какво се случи там, Коб? — Присвих очи към него. — Защо си мислят, че ще направя същото, като следят показанията на мозъка ми? Какво не ми казвате?
Макар да не бях приела официалната версия, част от мен винаги предполагаше, че някаква грешка е причината за репутацията на татко. Че в объркването хората са решили, че се е превърнал в страхливец, което не беше вярно.
Сега обаче имах шанс да разговарям с човек, който е бил там. Човекът, който… който бе дръпнал спусъка…
— Какво се случи? — попитах и пристъпих напред. Исках да го кажа дръзко, предизвикателно, но чух единствено шепота си. — Ще ми кажете ли? Какво видяхте?
— Нали си чела официалния доклад? — отвърна Коб, но така и не ме погледна в очите. — Креляните прииждаха на мощна вълна, носеха животозаличаваща. Бяха по-многобройни от когато и да било преди и позицията им издаваше, че са открили база Висина. Отбихме една атака, но те се прегрупираха. Докато се подготвяха да ни нападнат отново, баща ти изпадна в паника. Развика се, че силите на врага били прекалено многобройни, че всички ще умрем. Той…
— На кого го каза? На целия флот ли?
Коб замълча.
— Да. Пред четиримата, които бяхме останали. Той не спираше да крещи, след това се отдели и отлетя настрани. Трябва да разбереш колко опасно беше това за нас. Ние буквално водехме битка за оцеляването на човешкия вид — ако други кораби започнеха да се оттеглят, щеше да настъпи хаос. Не можехме да си позволим…
— Вие го последвахте — прекъснах го аз. — Той се е откъснал и е полетял настрани, а вие го последвахте. Тогава го свалихте, така ли?
— Заповедта дойде почти веднага от щурмовия командир. Свали го за назидание, така че никой да не си въобразява, че може да се спаси с бягство. Бях се закачил на опашката му, той не отговори на повикванията ни. Затова включих ОМП, свалих щита му, след това… след това стрелях. Аз съм войник. Следвам заповеди.
Болката в гласа му беше толкова истинска, толкова лична, че почти се почувствах засрамена, че съм настояла да ми разкаже. За пръв път… решителността ми се пропука. Възможно ли беше да е истина?
— Закълнете се — настоях аз, — че се е случило точно това.
Коб най-сетне срещна погледа ми. Този път го задържа и не се обърна настрани — но също така не отговори на въпроса ми. Видях го как стисна зъби. В този момент разбрах, че липсата на отговор беше самият отговор. Той ми беше разказал официалната версия.
И тя беше лъжа.
— Крайно време е да се прибираш, кадет — заговори Коб. — Ако искаш копие от официалния запис, ще ти дам.
— Но това е лъжа. Нали? — погледнах го отново и той кимна едва забележимо.
Целият ми свят се озари. Трябваше да съм ядосана. Трябваше да съм бясна на Коб, задето е натиснал спусъка. Вместо това бях във възторг.
Татко не беше избягал. Баща ми не беше страхливец.
— Но защо? — попитах. — Какво може да се спечели като се лъже, че един от пилотите е избягал?
— Върви — нареди Коб и посочи вратата. — Това е заповед, кадет.
— Затова Железен юмрук не ме иска в ЗСД — осъзнах. — Тя знае, че ще задавам въпроси. Защото… Ангели небесни, тя е била вашият щурмови командир, нали? Тя е дала заповедта да застреляте баща ми. Името е променено в докладите, но тя е единствената, която пасва…
Погледнах Коб и забелязах, че лицето му е поруменяло от гняв. Може да беше и от смущение. Той ми беше казал тайна, при това важна, а… сега ми се стори, че съжаляваше. В момента нямаше да успея да измъкна повече от него.
Грабнах си раницата и излязох бързо. Сърцето ми беше разбито от загубата на приятелите, а сега трябваше да обмисля и факта, че инструкторът ми е убиецът на татко.
Засега поне… почувствах се като войник, който забива знамето на върха на хълм, отвоюван с много усилия. През всичките тези години бях мечтала и учила с увереността, че баща ми е герой.
И бях права.
22.
— И каква причина — попита Дърдорко, докато работехме заедно, — може да имат от ЗСД, за да лъжат, че баща ти е бил страхливец?