— Сещам се за десетки сценарии — отвърнах, докато лежах под Ем-бот до него.
Бяха минали пет дена след събитието и откакто изгубихме Бим и Утринна роса. Работех с Дърдорко след часовете, ремонтирахме кораба и това бе единственото спасение от мислите ми — въпреки че ми беше трудно да ставам рано както днес, да работя по кораба, а след това да ходя в час и по цял ден да търпя инструкциите на Коб.
Днес разкачихме кабелите от корема на Ем-бот и ги подменихме с нови. Някои от старите изглеждаха добри, но Дърдорко бе решил, че трябва да сменим всички, за всеки случай, а аз нямах намерение да споря с опитен човек като него.
Вързах нов кабел и го прокарах според инструкциите, които Дърдорко беше начертал по-рано. Светлинната ми гривна блестеше вътре в кораба, местеше се, за да ни дава светлина също като светла жица.
— Има буквално стотици причини, поради които ЗСД да лъже за татко — обяснявах, докато работя. — Може татко да е имал конфликт с Железен юмрук за лидерството, може тя да е направила така, че той да претърпи „инцидент“.
— Насред най-важната битка, която ЗСД някога са водили ли? — попита Дърдорко. — Това е прекалено, дори за теб.
— Прекалено ли? — възмутих се аз. — Аз ли прекалявам? Реалистка съм.
— Реалистка. Както всички онези случаи като деца, когато ме караше да се преструвам, че посичам дракони заедно с теб.
— Това бяха бойни тренировки.
Той изръмжа, докато работеше над особено труден кабел и Кръвожадния с удоволствие го имитира. Охлювът седеше на един камък близо до главата ми. Ем-бот беше „пуснал диагностика“ — каквото и да означаваше това. През повечето време подхвърляше неща като „Хм-м-м…“ или „Давай с това…“, за да „покаже, че процесът продължава, тъй като хората често се отегчават без слухова стимулация“.
— Сигурна ли си, че не си разбрала погрешно Коб? — попита Дърдорко. — Сигурна ли си, че кимна?
— Напълно. Официалната версия е лъжа, Дърдорко. Имам доказателство.
— По-скоро бих го нарекъл неубедително, евентуално потвърждение.
— Мога да притискам Коб, докато не ми каже всичко.
— Успех. Освен това, дори той да се разприказва, по-висшестоящите в ЗСД няма да признаят, че лъжат. Ако причиниш твърде много неприятности, ще станеш причината и двамата с Коб да бъдете отстранени.
— Аз задължително ще изчистя името на татко, Дърдорко.
— Не казвам, че не бива да го правиш. Просто изтъквам, че първоначалният ти план — да се научиш да летиш — все още си остава най-добрият начин да го направиш. Първо стани страхотен, известен пилот. Оправи репутацията на семейството и се превърни в човек, чието мнение не могат да пренебрегват. Тогава вече използвай влиянието си и изчисти името на баща си.
— Ще видим.
Дърдорко се изви — на малкото разстояние между Ем-бот и земята — и придърпа тетрадката си, за да запише нещо.
— Това са Грав капс — посочи той с молив механизма. — Само че аз не познавам този дизайн, да не говорим, че при него са на странно място. Тази черна кутия тук — единствената част, която не знам какво представлява — вероятно е мястото на изкуствения интелект. Не смея да я разглобя, въпреки че очевидно не функционира както трябва.
— Откъде знаеш?
— Можеш ли да си представиш някой умишлено да го е създал да се държи както се държи?
Така беше.
— Най-много се интересувам — продължи Дърдорко — от сглобките му, уплътненията и атмосферните гребла. Трудно ми е да обясня, но всички ми се струват… по-стегнати, по-фино конструирани от нашите. Разликата е малка, Спенса, но си мисля, че ако накараме това нещо да полети, то ще бъде страхотно бързо. По-бързо дори от разузнавателните ни кораби.
Потръпнах, когато си го представих. Дърдорко се ухили с тетрадката в ръка, след това я остави и бръкна с гаечния ключ, за да започне да сваля атмосферното гребло.
За момент останах загледана в него, без да пускам кабела в тясното пространство. Бях удивена. Той ми се стори щастлив.
С него бяхме приятели повече от десетилетие и аз бях сигурна, че и преди съм го виждала щастлив. Просто нито един подобен момент не бе забележителен. Спомнях си, че винаги се тревожи за нещо или е нервен заради мен, а понякога се е предал на някаква ужасна съдба.
Днес обаче се усмихваше докато работи, лицето му бе омазано в машинното масло, което слагаше при подмяната на кабелите. И това… това ми помогна да преодолея загубата, която продължаваше да ми тежи, чувството, че съм провалила приятелите си от ескадрата.
— А ти откъде намери тези кабели? — попитах аз, когато се заех отново с работа. — Мислех, че аз ще крада на дребно.
— Не се налага да крада — отвърна той. — Займинг — това е жената, която отговаря за стажа ми — ми даде цял наръч и някакви машини, с които да работя, за да се упражнявам в подмяната на кабели.