Подсвирнах на Кръвожадния, който ме имитира съвършено.
— Трябва да вървя — обърнах се към Дърдорко. — Трябва ми време да се скрия в женската тоалетна и да се почистя преди часовете.
— Разбира се — съгласи се той и потропа по крилото на кораба с гаечния ключ. — Не знам защо ти трябва да ходиш там, след като можеш да използваш почистващото устройство на кораба.
— Той има ли такова? — заковах се на място аз.
— Снабден е с всякакви удобства, включително преработка на отпадъци като част от капсулата в кокпита. Вчера донесох сапун и системата работи; контролът е малката клавиатура в левия край на кокпита. Капакът се затъмнява, за да имаш усамотение. Така нещото няма да ти се присмива, докато се почистваш.
— Че защо ми е да ѝ се присмивам? — попита Ем-бот. — Крехкото човешко същество — и миризмите, причинени от неефективното ѝ излъчване на биологична енергия — не са повод за смях.
Просто се усмихнах. Беше ми омръзнало да се промъквам в почистващата система на базата и непрекъснато се притеснявах, че адмирал Железен юмрук ще използва този факт като извинение, за да ме отстрани.
— Има смисъл, че си снабден с почистващо устройство — заговорих на Ем-бот, когато се качих в кокпита. — Ти каза, че си далекообхватен разузнавателен кораб, нали?
— Екипиран съм за мисии в дълбокия космос.
— С четири деструктора — подчерта отдолу Дърдорко, — и съвършени атмосферни гребла и забележително бърз. Това е боен кораб, Пумпал. Вероятно има и опцията за полети на далечни разстояния, както той каза.
— Значи можеш да се грижиш за пилота дълго — отбелязах аз и затворих капака. — Пътувал си сред звездите.
— Хипердрайв ускорителят е извън строя — оплака се Ем-бот.
— Как си се справял? — попитах. — Какво е „хипердрайв ускорител“? И какво си проучвал?
Колкото и да беше странно, корабът мълчеше. Кокпитът — както бе обещано — притъмня, когато натиснах копче на панела, който ми показа Дърдорко.
— Нямам подобни сведения — отвърна тихо Ем-бот. — Ако можех да изпитвам страх, Пумпал, щях… щях да се страхувам от това. Аз не съм автопилот; не летя сам, това е забранено, освен за много бавни маневри. Затова съм хранилище на знания. В това съм добър.
— Само дето си забравил всичко.
— Почти всичко — отвърна жално той. — Освен… заповедите си.
— Притаи се. Зареди. Не влизай в битка.
— И отвори база данни за каталогизиране на гъби. Това е… в момента съм само това.
— Надявам се Дърдорко да успее да поправи депото ти за спомени, за да възстановим онова, което си изгубил. В противен случай ще запълним депата ти снови спомени. По-хубави.
— Данните не показват подобна възможност.
— Не е и нужно — уверих го аз. — Ще видиш.
— ВСХПЧ — отвърна Ем-бот. — Ще ти позволя да прочетеш седемте хиляди страници, които съм написал, но съм програмиран да избягвам случаи, в които хората се чувстват непълноценни заради невероятно странните си прояви.
Спуснах седалката на легло, след това напипах почистващата капсула в задната част на кабината — тя не се виждаше веднага, но аз знаех какво да търся: дупка, която да отворя, в която да се пъхна. Дългата, тясна почистваща капсула се изтегли от фюзелажа.
Съблякох се, натъпках дрехите в отделението, след това насочих крака към капсулата и се плъзнах навътре. Затворих като натиснах копче до мен и активирах капсулата.
Държах очите си затворени, тъй като бях цялата в пяна и светли проблясъци. Почувствах се разкошно, че си имам собствена почистваща капсула. В моя квартал трите капсули се използваха от дванайсет апартамента. Използването бе определено като време.
— Накарах те да се почувстваш зле, нали? — попита Ем-бот.
Не бях от срамежливите, но гласът му ме накара да се изчервя. Не бях свикнала да говоря, докато съм в капсулата.
— Добре съм — отвърнах, след като и лицето ми беше измито. — Харесва ми как говориш. Различно. Интересно.
— Не аз съм измислил ВСХПЧ, за да се почувстваш зле — обясни той. — Аз просто… трябва ми обяснение. Защо казваш неща, които не са истина.
— Ти никога досега ли не си чувал за лъжи?
— Не знам. Може и да съм. Но това знание го няма.
Стори ми се толкова крехък. Как бе възможно голям, тежко въоръжен изтребител да звучи толкова уязвимо?
— Ти си единственият източник на информация, с който разполагам — призна Ем-бот. — Ако ми кажеш неща, които не са истина, какво да вложа в депото на спомените? Така рискувам да съхранявам неверни данни.
— Това е риск, с който всички живеем, Ем-бот — отвърнах. — Не можем да знаем всичко — а част от онова, което си мислим, че знаем, се оказва, че не е истина.
— Това не те ли плаши?
— Разбира се, че ме плаши. Ще се постарая да не те лъжа.