Спокойствие. Дишай.
— Два пъти ли? — обади се Артуро. — Държа да подчертая, че това означава, че е половин метър висока. Математиката ти нещо не я бива.
Отдръпнах се от Досадник, който изпусна сдържания дъх и се отпусна. Еф Ем изглеждаше ужасена, а Нед вдигна възторжено палци. Артуро клатеше глава. Кималин беше покрила уста с ръка, докато Драйфа — не разбрах какво мисли. Беше кръстосала ръце и ме оглеждаше замислено.
Джорген се надигна неуверено, притиснал ръка към корема.
— Тя удари висшестоящ. Тя нападна друг член на ескадрата!
— Тя малко попрекали, да — заговори Нед. — Но ти си го просеше, Джорген. Нищо чак толкова не е станало, нали? Не може ли да забравим за случката?
Джорген ме погледна и се намръщи.
Не. Това нямаше да остане забравено. Този път си бях навлякла сериозни неприятности. Срещнах погледа му, след това — най-сетне — си грабнах раницата и си тръгнах.
24.
От години не си бях изпускала така нервите.
Може и да говорех агресивно, но като дете не се бях забърквала в бой. Преструвах се на воин, на нещо подобно на воин, но истината бе, че когато повечето хлапета ме чуеха как говоря, се отдръпваха. Ако трябва да съм честна, колебанието им не беше от страх, по-скоро от неудобство заради странната ми самоувереност.
Получаваше се. Така ги държах настрани и не попадах в положение, когато да изгубя контрол. Защото това можеше да се случи, но нямаше да се проявя като храбър воин от приказките. Щях да се държа като притиснат в ъгъла, обезумял плъх. Както когато хванах Фин Елстин да краде обяда на Дърдорко. Фин се оказа с насинено око и счупена ръка. Аз трябваше да прекарам една година в младежка пробация и ме изритаха от часовете по джудо, защото съм била прилагала насилие.
Тогава не бях пълнолетна, така че действията ми не застрашиха шансовете ми за пилотската школа. Днешното нападение беше различно. Днес бях на достатъчно години и знаех какво върша.
Седнах на една от пейките в овощната градина пред комплекса на ЗСД. Какво щеше да ми направи Джорген? Ако се обърнеше към адмирала, щяха да ме изритат. Щеше да се приключи. И си го заслужавах.
Наистина не приличах на воините от приказките на бабчето. Нямах нищо общо с тях. Едва си вършех задълженията след като приятелите ми загинаха в битка, а сега изгубих контрол заради няколко тъпи обиди. Защо не успявах да се контролирам? Защо настръхвах, когато Джорген приказваше тези неща? Бях живяла с тях цял живот.
Когато небето притъмня и най-близката светлина се измести, аз продължавах да седя в овощната градина, чаках, очаквах военна полиция да дойде за мен. Единственото, което чувах беше тих звук… жужене. Идваше от раницата.
Намръщих се и порових вътре, докато не напипах радиото. Вдигнах го и натиснах копчето за звук.
— Здравей — каза Ем-бот. — Спенса? Мъртва ли си?
— Може би.
— О-о-о. Също като котка!
— Какво?
— Честно казано, не съм сигурен — отвърна Ем-бот. — Логично е, след като говориш с мен, значи вероятността се е развила в наша полза. Ура!
Облегнах се назад на пейката и с неудоволствие задъвках парче пастърма. Ако ще идват за мен, да идват. По-добре да си похапна. Не се чувствах гладна, но напоследък бе все така. Прекалено много месо на плъх.
— Ще ми обясниш ли с кого се биеше? — попита Ем-бот.
— Вече говорихме по този въпрос. С креляните.
— Говориш нещо неуточнено. Никой обаче не ми обясни. Ти просто очакваш да знам.
Насилих се да преглътна месото и да го отмия с малко вода. След това въздъхнах и вдигнах радиото.
— Креляните са извънземни.
— И двете страни сте извънземни — подчерта Ем-бот. — На практика е така. Тъй като не сте на родната си планета. Поне така мисля.
— Все едно, те се опитват да ни унищожат. Те са създания със странни брони и ужасни оръжия. Старейшините ни казват, че са разрушили нашата империя сред звездите и почти са ни изтребили. Може ние да сме последните останали от човечеството, а креляните са твърдо решени да приключат с нас. Изпращат кораби, някои с бомби, наречени животозаличаващи, които могат да проникнат вътре в пещерите и да унищожат живите същества в тях.
— Хм — изсумтя Ем-бот. — Защо не ви бомбардират от орбита?
— Какво?
— Не че разбирам от подобни неща — добави той. — Не съм бойна машина. Очевидно.
— Имаш четири оръдия.
— Сигурно някой ги е монтирал, когато не съм гледал.
Въздъхнах.
— Ако питаш защо не пускат животозаличаващите бомби отвисоко, тази планета е заобиколена от древна защитна система. Стандартната крелянска стратегия е да прелетят покрай тях, след това да се скупчат и да се опитат да разбият изтребителите ни или да се промъкнат по-ниско. Ако унищожат наземните ни оръдия или пуснат бомби, могат да елиминират уменията ни да правим нови изтребители. Тогава с нас е свършено. Единственото, което стои между човечеството и пълното унищожение, е ЗСД. — Отпуснах се на мястото си.