Което означава, помислих си аз, че трябва да преглътна дребните дрязги и да се съсредоточа над летенето.
Какво ми казваше татко?
Главите им са каменни, сърцата са изковани от камък. Насочи очи към нещо по-грандиозно…
— Ем-бот? — повиках го аз. — Ти помниш ли нещо за човешката цивилизация? Преди креляните. Знаеш ли какво е било?
— Депата ми за спомени по тези въпроси са почти напълно развалени.
Въздъхнах от разочарование и натъпках храната си в раницата, подготвих се да се прибера. Само че не можех да го направя. Не и докато се чувствах така, сякаш някой бе опрял пистолет в главата ми. Нямах намерение да се крия в пещерата си и да чакам да ме повикат, за да давам обяснения за дисциплината си.
Трябваше да посрещна това гордо и да приема наказанието си.
Метнах раницата на гръб и тръгнах обратно към база Висина, минах през пропускателния пункт. Тръгнах по дългия път — пътеката покрай столовата и площадката за излитане — за да видя за последен път моя Поко.
Минах покрай неподвижните смълчани кораби под погледите на наземните екипи. От лявата ми страна забелязах моята ескадра в столовата, вечеряха и се смееха. Джорген го нямаше, но той обикновено не ядеше с обикновените студенти. Освен това сигурно беше отишъл право при адмирала, за да докладва какво съм му направила.
Момчетата от военна полиция отдавна бяха престанали да ме придружават до изхода вечер. Всички бяхме наясно с правилата и те бяха доволни, че ги следвах. Така че никой не ме спря, когато влязох в сградата на школата, минах покрай нашата стая — беше празна — след това спрях пред офиса на Коб. И той беше празен.
Това бяха единствените места, които бях посещавала. Поех си дълбоко дъх, след това спрях преминаваща помощничка и я попитах дали знае къде да намеря адмирала по това време.
— Железен юмрук ли? — попита тя и ме огледа цялата. — Тя обикновено няма време за кадети. Кой е инструкторът ти?
— Коб.
Изражението ѝ се промени.
— А, той ли. Да, този семестър има група, нали? Отдавна не е поемал работа. От него ли искаш да се оплачеш?
— Ами… нещо такова.
— Сграда C — посочи тя с брадичка. — Ще намериш личния персонал на адмирала в залата пред офис D. Те могат да те преместят в друга ескадра. Честно да ти кажа, изненадана съм, че не се случва по-често. Знам, че той е Пръв гражданин и всичко останало, но… Както и да е, успех.
Излязох от сградата. Решителността ми се засилваше с всяка крачка и аз забързах. Щях да обясня какво съм направила и да си поискам наказанието. Аз контролирах съдбата си сама, дори когато тази съдба означаваше изключване.
Сграда C се оказа неприветлива тухлена постройка в далечния край на базата. Беше построена като бункер, с процепи вместо прозорци и ми се стори, че е напълно подходящо място, на което да намеря Железен юмрук. Как щях да убедя персонала ѝ да ме пусне при нея? Не исках някой незначителен служител да ме изхвърли от школата.
Надникнах през няколко прозореца от външната страна на сградата и не ми беше трудно да открия Железен юмрук, въпреки че кабинетът ѝ се оказа изненадващо малък. Малка ъглова стаичка, пълна с книги и морски спомени. През прозореца я видях как погледна към старомоден часовник на стената, след това затвори бележника си и стана.
Ще я хвана, когато излиза, реших аз. Минах отпред на сградата, за да чакам, подготвях речта си. Нямаше извинения. Просто щях да изброя фактите.
Докато чаках, чух ново жужене от раницата. Това ли беше повикването? Да не би да ме викаха задето съм нарушила дисциплината? Извадих радиото и натиснах копчето.
Нещо странно стана по линията. Музика.
Невероятно. Извънземна — не приличаше на нищо, което бях чувала преди. Огромна група инструменти свиреха заедно в завладяваща, трогателна, красива координация. Не беше просто човек с флейта или барабан. Сто великолепни духови инструменти, пулсиращи барабани — тръби, но не като призив за битка, не като боен вик. Много по-… беше като душата за величествена, въздействаща мелодия.
Заковах се на място, слушах, докато музиката се носеше по радиото. Беше като светлина. Красотата на звездите, но… но като звук. Триумфален, удивителен, невероятен звук.
Прекъсна неочаквано.
— Не — казах аз и разтърсих радиото. — Не, искам още.