— Записът ми е развален оттук нататък — отвърна Ем-бот. — Извинявам се.
— Какво беше това?
— Симфония на Дворжак „От новия свят“. Попита ме какво е било човешкото общество преди. Открих този откъс.
Усетих как коленете ми се подгъват. Седнах на една саксия до вратата към сградата и стиснах безценното радио.
Значи сме създавали такива неща? Толкова красиви звуци? Колко ли хора е трябвало да се съберат, за да изсвирят това? Имахме музиканти, разбира се, но преди Висина събирането на твърде много хора на едно място водеше до разрушения. Затова по традиция нашите изпълнители бяха ограничени до трио. А това звучеше сякаш участват стотици.
Колко ли репетиции, колко време бе посветено на нещо толкова фриволно — и толкова прекрасно — като създаването на музика?
Насочи очи към нещо по-велико.
Чух гласове, които приближаваха откъм сградата. Натъпках радиото в раницата и се почувствах глупаво, избърсах ъгълчетата на очите. Точно така. Бях дошла, за да се предам. Време бе да действам.
Вратата се отвори и Железен юмрук — облечена в колосана бяла униформа — излезе.
— Не разбирам защо баща ти мисли така, кадет — казваше тя. — Очевидно щях да ти избера друг инструктор, ако не беше настояването на баща ти…
Тя се закова на място, когато ме забеляза на пътеката. Прехапах устни. Един от адютантите държеше вратата отворена и аз веднага познах адютанта. Млад мъж с кафява кожа, облечен в гащеризон на кадет и униформено палто.
Досадник. Значи ме беше изпреварил.
— Адмирале — отдадох чест аз.
— Ти — рече тя и устните ѝ се извиха надолу. — Не ти ли е забранено да използваш базата на ЗСД след края на часовете? Трябва ли да повикам военна полиция да те изведе? Трябва да поговорим по този въпрос. Наистина ли живееш в непроучена пещера, вместо да се връщаш долу?
— Госпожо — започнах аз, като продължавах да отдавам чест. Не погледнах Джорген. — Поемам пълна отговорност за действията си. Наясно съм, че трябва да помоля официално да ми бъде наложено…
Досадник блъсна вратата, при което адмиралът подскочи и аз млъкнах. Той ме стрелна с яден поглед.
— Аз… — продължих и погледнах отново адмирала. — Трябва официално да помоля да ми бъде наложено дисциплинарно…
— Извинете, адмирале — побърза да ме прекъсне Досадник. — Това е за мен. Само минута. — Той прекрачи към мен и ме стисна за ръката. Трепна, когато вдигнах незабавно юмрук, но аз с нежелание му позволих да ме отведе настрани.
Адмиралът нямаше намерение да чака двама кадети. Тръгна си със сумтене и се качи в елегантен черен хавъркрафт, който чакаше на пътя.
— Какво ти става пък на теб? — разсъска се Досадник.
— Дойдох, за да се предам — вирнах брадичка. — Няма да позволя тя да чуе само твоята версия.
— Звезди над нас. — Той погледна към автомобила и сниши глас. — Върви си у дома, Спенса. Да не би да искаш да те изключат?
— Няма да седя и да чакам да ги изпратиш след мен. Ще се боря.
— Не се ли бори предостатъчно за един ден? — Той потри чело. — Просто си върви. Ще се видим утре в час.
Какво? Не успявах да проследя логиката му. Да не би той да искаше първо да страдам?
— Утре ли си решил да ме издадеш? — попитах.
— Изобщо нямам намерение да те издавам. Да не би да си мислиш, че искам да изгубя още един човек от ескадрата си? Имаме нужда от всеки пилот.
Поставих ръце на ханша и го изгледах. Той ми се стори… искрен. Раздразнен, но искрен.
— Значи… чакай. Защо тогава имаш среща с адмирала?
— Веднъж седмично каним адмирала на официална вечеря в дома на родителите ми в долните пещери — обясни той. — Малко по-зле е от останалите вечери, когато идват на гости лидерите на Народното събрание. Виж, извинявай. Не биваше да те провокирам. Лидерът трябва да води хората след себе си, не да ги тласка пред себе си. — Той ми кимна, сякаш това беше достатъчно.
Не бях убедена. Бях се настроила, стегнала за удар, готова да поема деструктор право в лицето. А сега той просто… щеше да ме пусне ли?
— Аз откраднах енергийната матрица на автомобила ти — избъбрих.
— Какво?
— Знам, че ме подозираш. Да, аз го направих. Така че давай. Предай ме.
— Звезди над нас! Ти ли си била?
— Ами… Да, очевидно. Кой друг?
— Колата имаше скапан стартер и аз повиках механик от гилдията. Реших, че е дошъл и е работил по автомобила.
— В базата ли?
— Не знам! Бюрокрацията по тези места е невероятна. Когато се обадих да се оплача, те започнаха да се извиняват, затова реших… — Той вдигна ръка към челото си. — Защо, за бога, ще ми изтръгнеш енергийната матрица?
— Ами… исках да ти смачкам фасона. — Свих се при тази скапана лъжа. — Като те оставя безсилен и нещастен! Да, символ на пълното, тотално подронване на авторитета ти! Емблема на предизвикателство! Вдигнах го като древен варварски вожд, който ще открадне сърцето на…