— Поддържали сме двигателите — повторих аз, — и сме движели кораба, нали? Това какво общо има с воините? Нямало ли е да е по-добре да стреляме?
— Единствено глупакът си въобразява, че оръжията са по-важни от стратегията и движението! — обясни бабчето. — Утре ще ти разкажа отново за Сун Дзъ, най-великия генерал на всички времена. Той показал, че позицията и подготовката печелят войни — не мечовете и копията. Забележителен човек е бил този Сун Дзъ. Той е от прадедите ти, да знаеш.
— Предпочитам Чингис хан — отвърнах.
— Тиранин и чудовище — отсече бабчето, — въпреки че има много, на което да се научиш от живота на великия хан. Разказвала ли съм ти за сърцатата кралица Боудика, застанала начело на въстание срещу римляните? Тя също е…
— От прадедите ли? — намеси се мама и се качи по стълбата от външната страна на сградата. — Била е от келтските племена. Беулф е бил швед, Чингис хан монголец, а Сун Дзъ китаец. И всички тези хора се предполага, че са прадеди на дъщеря ми, така ли?
— Всичко от старата земя е нашето наследство! — опъна се бабчето. — Ти, Спенса, си от хилядолетен род на воини, който стига до старата земя и най-чистата ѝ кръв.
Мама изви очи. Тя бе моя пълна противоположност — висока, красива, спокойна. Видя плъховете, след това скръсти ръце и ме погледна.
— Може и да има кръвта на воини, но днес е закъсняла за училище.
— Тя е в училище — натърти бабчето. — Важното.
Станах и избърсах ръце в един парцал. Знаех как Беулф ще се изправи срещу чудовища и дракони… но как щеше да се изправи пред майка си в ден, когато би трябвало да е на училище? Задоволих се със свиване на рамене.
Мама ме погледна.
— Той е загинал — заяви тя. — Беулф е загинал, докато се е сражавал с дракона.
— Бил се е дори след като силите са го напуснали! — поправи я бабчето. — Той поразил звяра, макар това да му е коствало живота. И осигурил нечуван мир и просперитет на хората си! Всички велики воини са се борили за мир, Спенса. Не го забравяй.
— Най-малкото — обади се отново мама — са се били за ирония. — Тя погледна отново плъховете. — Благодаря. Но сега върви. Утре не е ли тестът за пилоти?
— Готова съм за теста — отвърнах. — Днес е ден, в който да науча за неща, които не са ми нужни.
Мама ме погледна строго. Всеки велик воин знае кога е сразен, затова прегърнах бабчето и прошепнах:
— Благодаря.
— Душа на воин — прошепна в отговор тя. — Не забравяй упражненията си. Вслушвай се в звездите.
Усмихнах се, след това тръгнах и се измих набързо преди да се отправя към училище и, както се надявах, последния си ден там.
2.
— Бихте ли ни разказали какво правите всеки ден в канализацията, гражданино Алфир? — Госпожа Вмиър, инструкторката по Работни насоки, закима окуражително към човека, застанал пред учениците.
Гражданинът Алфир не отговаряше на представите ми за работник в канализацията. Може и да беше в съответния гащеризон, да носеше чифт гумени ръкавици, но беше красавец: с квадратна челюст, яки ръце, изпод яката на гащеризона се подаваха косми.
Почти си го представих като Беулф. Докато не заговори.
— През повечето време оправяме запушвания в системата — започна да обяснява той. — Почистваме така наречената черна вода — човешки отпадъци — за да бъде преработена, където апаратът я поема и използва — и водата, и полезните минерали.
— Струва ми се съвършено работно място за теб — прошепна Диа и се приведе към мен. — Пречистване на отпадъци? Едно стъпало по-нагоре за дъщерята на страхливец.
За съжаление не можех да я фрасна. Не само че беше дъщеря на госпожа Вмиър, ами вече бях получила предупреждение за сбиване. Още едно порицание нямаше да ми позволи да се явя на теста, което беше глупаво. Ама те не искаха ли пилотите им да са страхотни бойци?
Седяхме на пода в малка стая. За нас днес нямаше чинове; бяха взети от друг инструктор. Чувствах се като четиригодишна, на която ще ѝ четат приказка.
— Може и да не изглежда много примамливо — продължи Алфир, — но без работата в канализацията нито един от нас няма да има вода. Пилотите не могат да летят, ако нямат нищо за пиене. В някои отношения ние вършим най-важната работа в пещерите.
Макар да бях изпуснала някои от тези лекции, бях чула достатъчно. Работниците от корпуса по вентилация, които бяха идвали в началото на седмицата, казали, че тяхната работа е най-важната. Същото бяха казали и строителите предишния ден. Също и ковачите, почистващия персонал, готвачите.
Всички бяха изнесли почти еднакви речи. Бяха ни набивали в главите, че всички сме важни части от машината, която се сражаваше с креляните.