— Ти ли? В ролята на гласа на разума? Пумпал, аз съм идиот, но дори аз не бих повярвал на подобно нещо.
Ухилих се, след това се присъединих към Нед, когато ускори до Маг-1.2 в опита си да настигне креляните. За съжаление, пилотите на ЗСД се отклониха надясно — право в тунел, който отвеждаше още по-дълбоко в недрата на старата станция.
От една страна не можех да повярвам, че правим подобно нещо. Да летим през древна метална структура, докато тя се е устремила към земята! Колко ни оставаше преди това нещо да се стовари долу? Едва ли разполагахме с повече от няколко минути.
Стиснах зъби, отпуснах дросела също като Нед и завих, последвах креляните в тунела. Вътре блестяха червени светлини, които се размазаха, докато прелитахме покрай тях на Маг-1.2, и без това опасна скорост за затворено пространство. Не смеех да бързам повече, но един бърз поглед към сензора за близост показа, че креляните са все още извън обсега на ОМП.
Нед стреляше с деструктора си и аз последвах примера му — но както Коб ни беше предупредил, прицелването беше трудно, дори с шест цели скупчени пред нас. Крелянските щитове лесно се справиха с няколкото изстрела, които попаднаха в целта.
Далече пред нас нашите пилоти се захванаха за стената със светлинни копия и завиха по нов тунел. Креляните ги последваха, не толкова умело. Пронизах стената с моето светлинно копие, след това направих остър завой, за да ги последвам. Грав кап се включи, пое джи форса и не позволи да бъда лепната смазана за седалката.
Използвах го максимално, докато летяхме през вътрешността на кораба и правехме завой след завой — движехме се толкова напрегнато и бързо, че не можах да стрелям нито веднъж. Вниманието ми бе напълно погълнато от движенията на креляните — използвах ги да ми показват къде да насоча следващия изстрел със светлинно копие. Завой, отпускане, заобикаляне, копие, завой. Повторение.
— Още… малко… по-близо… — обади се Нед.
Копие. Завой. Отпускане.
— Имам обновен план за битката — заяви доволно Ем-бот.
Пред мен един крелянски кораб пропусна завоя и закачи странично стената на тунела. Щитът пое удара, но той запрати кораба към отсрещната стена. Неочакваната, силна експлозия ме накара да намаля скоростта. Завих, едва избегнах стената, боклуците и искрите, които пропукаха по щита на кораба ми.
— Съвсем забрави, че съм тук, нали? — рече Ем-бот.
— Заета съм — отвърнах през стиснати зъби. Нед не намали при експлозията — всъщност той продължаваше да напредва на свръхскорост, приближаваше Маг-1.5 в опита си да се добере до оставащите креляни.
Ускорих, за да го настигна, но това ми се стори прекалено. И наистина беше прекалено дори за мен.
— Мога просто да се върна в състояние на хибернация, ако не искаш да си говорим — уведоми ме Ем-бот. — Но ще ти липсвам, ако го направя, нали?
— Разбира се.
— Вие хората сте толкова сантиментални! Ха-ха-ха. Между другото, разполагаш с точно три минути и половина, докато станцията се удари в земята. Може и по-малко, тъй като креляните започнаха да я обстрелват.
— Какво?
— След като повечето от вашите кораби се оттеглиха, креляните се съсредоточиха над станцията, опитват се да ви я измъкнат изпод носовете. Струва ми се, че едни бомбардировачи подготвят експлозиви отгоре, а обикновените изтребители навън унищожават всички подемни пръстени, за да падне по-бързо.
— Ангели небесни. Сигурно можем да построим няколко ескадри със спасеното от тази станция. — Креляните нямаха намерение да позволят подобно нещо да се случи.
Но защо ще позволят това нещо да падне? Защо не го унищожат, когато е високо?
Опитите да разбера мотивите на врага бяха пълна загуба на време. Завих отново след Нед. Едва различавах вражеските изтребители; те успешно ни бяха избягали.
Далече пред нас яркото оранжево на експлозия освети тунелите. Един от корабите, които се опитвахме да защитим, току-що беше унищожен.
— Нед! — извиках в радиото. — Тази станция пада. Трябва да се измъкнем!
— Не. Трябва да помогна!
Прицелих се, стиснах зъби, рискувах да го пронижа със светлинното копие. Блестящата червена линия от светлина се лепна за него и щитът му пропука. Овладях бустера, след това завъртях кораба на подемния пръстен и извих в обратната посока, потеглих го назад, забавих кораба му.
— Пусни ме! — изкрещя той.
— Нед… Не можем да помогнем. Все още не сме достатъчно добри за подобно нещо. Звезди над нас, истинско чудо е, че оцеляхме в това скоростно препускане през тунелите.
— Но… но…
Изтребителите ни теглеха в различни посоки, свързани от светлинно въже.
— Страхливка — прошепна той.
Думата ме перна като шамар. Не бях — не бе възможно…