Страхливка.
— Изключвам моя бустер — реши той. — Освободи и твоя, иначе ще се размажем в стената.
Аз преглътнах онова, което се канех да избълвам, след това изключих и едва тогава освободих светлинното копие. Все още падахме, но някъде в далечината, цялата структура пъшкаше и се тресеше.
— Накъде? — попита той. — Накъде да поемем?
— Не знам.
Ем-бот издаде звук като прочистване на гърло.
— Искаш ли инструкции как да избягаш горящия смъртоносен капан, в който по една нещастна случайност се озова…
— Да! — сопнах се аз.
— Няма нужда да се ежиш. Лети напред, докато не ти кажа, след това завий наляво.
— Следвай ме! — казах на Нед, натиснах дросела напред и полетях. Минавах през тунели, а светлината на бустера ми се отразяваше в изоставените метални стени. Нед ме следваше.
— Ляво по тунела точно отпред — насочи ме Ем-бот. — Браво. Сега два тунела — не, не този — там. Сега по този.
Използвах светлинното копие, за да направя рязък завой.
— Имаш малко по-малко от две минути преди да загинеш в пламъци и аз ще остана с Дърдорко и охлюва. Така и не можах да установя кой от двамата е по-досаден за разговори. Сега по тунела над теб.
Следвах инструкциите му, стрелках се по влудяващо сложна мрежа от завои и тунели. Звуците навън ставаха все по-ясни. Огъваше се метал. Тресеше се. Глухи експлозии.
Пот напои вътрешната страна на шлема ми. Бях насочила цялото си внимание към летенето, бях погълната от него, посветена на оцеляването. Съсредоточена.
Макар нито за миг да не изгубих контрол над летенето, част от мен се почувства напълно объркана. Вътрешността на шлема започна да става безобразно гореща и можех да се закълна, че чувам гласове в главата си. Просто части от думи.
… детонира…
… завой…
… бустер…
Двамата с Нед изскочихме в подобното на пещера помещение в самия край на корабостроителницата. Вниманието ми се разми от облекчение и вече нямах нужда от напътствията на Ем-бот, за да се насоча към блестящата дупка в стената.
С Нед се стрелнахме през нея и едва не се забихме в земята. Корабостроителницата почти се беше блъснала в земята.
Изтеглих се нагоре, огледах сиво-синкавата повърхност и вдигнах облаци от прах. Нед изруга тихо. Бяхме попаднали в непрекъснато стесняваща се пролука между станцията и земята.
— Креляните току-що детонираха няколко мощни експлозиви върху корабостроителницата — уведоми ме Ем-бот.
Насочих се напред под чудовищната структура. Стоманеният покрив над нас се сниши, парчета метал се откъртваха и падаха около нас, целостта на корабостроителницата бе нарушена.
— При настоящата скорост няма да избягате от взривната вълна.
— Свръхскорост, Нед! — изкрещях аз и натиснах дросела напред. — Маг-10! — Грав капс се включиха, но бързо се изхабиха и аз усетих как се лепвам за седалката.
Лицето ми натежа, кожата се опъна около очите и устата. Ръцете ми натежаха като олово и се опитаха да се изплъзнат от контрола.
Пред нас бе единственият път към свободата, който с всяка секунда се стесняваше.
Моят Поко започна да се тресе, когато достигнах Маг-10, след това се качих на Маг-10.5, вибрациите станаха по-силни, щитът ми припламна от неочакваното съпротивление.
За щастие скоростта се оказа достатъчна. Двамата с Нед изскочихме изпод корабостроителницата, а секунда по-късно тя се стовари на земята и разпръсна прах и отломки след нас. При тази скорост бързо избягахме и от летящите късове, и от звука на катастрофата, тъй като бяхме надминали няколко пъти скоростта на звука.
Изпуснах сдържания въздух и започнах да намалявам бавно. Корабът спря да се тресе.
Нед бе до крилото ми, когато обърнахме и в тези секунди след като избягахме, се добрахме достатъчно далече, за да не видим облака прах от разбилата се корабостроителница. Сензорите ми почти не регистрираха шоковата вълна, когато тя най-сетне ни настигна на път към сборния пункт с останалите.
Най-сетне пристигнахме достатъчно близо, за да видим огромния облак прах, който катастрофата бе причинила. Корабостроителницата представляваше огромна черна сянка сред прахта, а над нея се носеха по-малки частици. Крелянските кораби бяха направили нужното, за да не може да се спаси нищо ценно от огромната станция. Подемните пръстени често можеха да се вземат от паднали отломки, но концентрираният огън от деструктори — или силната горещина от подходяща експлозия можеха да ги съсипят.
— Най-сетне — въздъхна Джорген, когато се строихме при ескадрата. — Къде, в името на звездите, ви беше акълът и на двамата?