Не отговорих, вместо това преброих корабите на екипа. Бяха седем, включително моят. Всички бяхме успели. Бяхме потни, разтърсени и сериозни — почти никой не каза нищо, когато се срещнахме с ескадра Бурен прилив, за да се върнем в базата. Поне бяхме живи.
Страхливка.
Гласът на Нед звучеше в ушите ми и ме разсейваше повече от топлината на сензорите в шлема ми или сюрреалистичната посока, в която бяха поели мислите ми, докато летяхме. Наистина ли бях чула гласове?
Не бях страхливка. Понякога ти се налага да се оттеглиш. Целият ЗСД беше изтеглен от битката. Не бях по-малко войник, защото бях убедила Нед да избягаме. Нали така?
Стъмваше се, когато кацнахме на площадката. Свалих си шлема и излязох от кокпита напълно изтощена. Джорген ме чакаше пред стълбата.
— Все още не си ми отговорила — заяде се той. — Оставих те на мира по време на връщането, защото съм сигурен, че си разтърсена, но е крайно време да ми дадеш обяснение. — Той ме хвана за ръката и я стисна. — За малко да убиеш Нед в тази недомислица.
Въздъхнах, след това погледнах ръката му.
Той внимателно ме пусна.
— Въпросът остава — не спираше той. — Това беше истинска лудост, дори за теб. Не мога да повярвам, че…
— Колкото и да ми се иска аз да съм лудата, Досадник, в момента съм твърде уморена, за да те слушам. — Кимнах към кораба на Нед в сумрака. — Той влетя вътре. Аз го последвах. Да не би да предпочиташ да го бях оставила сам?
— Нед ли? — попита Джорген. — Той е прекалено разсъдлив за подобна проява.
— Може би останалите му влияем. Знам само, че имаше два изтребителя Сиго от ескадра Нощна буря, които си имаха опашка и Нед не искаше да ги остави.
— Ескадра Нощна буря ли? — попита Джорген.
— Да, защо?
Джорген мълчеше, след това се обърна и тръгна към кораба на Нед. Аз го последвах, чувствах се напълно скапана, главата започваше да ме боли по много странен начин — сякаш имах иглички в очите. Корабът на Нед беше празен, той не беше с останалите, които се събраха в стаята близо до площадката, за да свалят защитните костюми. Смееха се заедно, след като стресът от битката беше намалял.
Джорген пое по пътеката между площадките и аз го последвах, напълно объркана, докато не стигнахме при редица от седем изтребителя клас Сиго, маркирани с логото на ескадра Нощна буря. Те се бяха прибрали преди нас и пилотите им вече бяха влезли и оставили корабите на наземния персонал.
Нед бе коленичил на паважа между две празни места в редицата.
— Какво става? — попитах Джорген.
— Братята му, Пумпал. Те бяха партньори, Нощна буря Шест и Седем.
Пилотите, които следвахме. Онези, които сега вече стана ясно, че са намерили смъртта си в тъмните тунели.
27.
Нед не дойде в клас на следващия ден.
Нито на по-следващия. Не дойде цялата седмица.
Коб ни занимаваше упорито с упражнения за преследване. Ние завивахме, лавирахме и се теглехме един друг, също като истински пилоти.
В минутите между упражненията гласът на Нед не ме оставяше на мира.
Страхливка.
Мислех отново и отново за това, докато седях в авиотренажора и правех упражненията. Бях прекъснала преследването и бях накарала Нед да изостави братята си. Имаше ли герой от легендите, който би направил подобно нещо?
— Статистика показва, че ако бяхте участвали в преследването още седем секунди — обясняваше Ем-бот, докато разглеждах холографското упражнение за битка в близък план, — щяхте да умрете при сблъсъка със земята или последвалата експлозия.
— Ти можеше ли да се намесиш в радио канала? — прошепнах, защото бяхме в класната стая. — Можеше ли да се обадиш на братята на Нед?
— Вероятно можех.
— Трябваше да помислим за това. Може би щяхме да се координираме и да им помогнем да избягат.
— И как щеше да обясниш тази неочаквана способност да хакваш комуникационните сигнали на ЗСД?
Гмурнах се в преследването на холографския крелянин и не отговорих. Ако бях истински патриот, отдавна щях да съм предала кораба на висшестоящите. Само че аз не бях патриот. ЗСД бяха предали и убили баща ми, след това бяха излъгали. Мразех ги тъкмо заради това… но независимо дали ги мразех или не, бях стигнала дотам, че да ги моля да ми позволят да летя.
Неочаквано това се превърна в поредната проява на страхливост.
Изръмжах тихо, използвах светлинното копие, за да заобиколя къс космически боклук, след това включих на свръхскорост. Прелетях покрай крелянския кораб и натиснах ОМП, свалих щитовете и на двата ни кораба, след това се завъртях около оста си. Това насочи носа ми назад, докато все още летях напред — но успях да стрелям с деструкторите по креляните зад мен и да ги унищожа.