Маневрата ми беше опасна, тъй като ме обърна наопаки и не виждах къде отивам. И наистина, друг крелянски кораб веднага се лепна от дясната ми страна и стреля по мен. Умрях със свален щит, докато предупредителният сигнал пищеше в ушите ми.
— Добра маневра — каза Коб в ухото ми, когато холограмата превключи. — Страхотен начин да умреш.
Свалих колана и станах, махнах шлема и го хвърлих настрани. Той подскочи на седалката и изтрака на пода, докато вървях към задната част на стаята, където започнах да крача.
Коб стоеше в средата на кръга от симулатори, около него се въртяха малки холографски кораби. Беше със слушалка, за да говори с нас. Погледна ме, докато крачех, но не каза нищо.
— Ангели небесни, Страннице! — изкрещя той на Кималин. — Този изтребител очевидно следваше S-4, очевидно се опитваше да те подведе! Внимавай, момиче!
— Извинявам се! — възкликна тя от кокпита си. — О, и за това се извинявам!
— Господине? — повика го Артуро, скрит вътре в тренировъчната холограма. — Креляните често правят това, нали? Подвеждат ни.
— Трудно може да се каже — изсумтя Коб.
Продължих да крача, изкарвах негодуванието си — главно насочено към мен самата — докато слушах. Макар да бяха подредени в кръг, гласовете им бяха приглушени от шлемовете и холограмите. Когато чух това, се успокоих, че когато шепнех на Ем-бот, останалите не могат да ме чуят, стига да не забравям да съм тиха.
Разговорите им по време на упражнението ме успокоиха. Постепенно спрях да крача и отидох отпред при Коб, близо до централната холограма.
— Онзи ден — продължи Артуро, — с огромната станция. Целта на атаката им не беше да ни победят, а да унищожат онова нещо и вероятно да ни попречат да спасим и използваме каквото можем. Нали така?
— Да — потвърди Коб. — Какво имаш предвид, Амфи?
— Само казвам, господине, че те са знаели, че то ще падне. Те живеят там горе, в космоса. Следователно са видели станцията още преди години. Могли са да я разрушат по всяко време, но са чакали, докато започне да пада. Защо?
Кимнах. И аз си бях задала същия въпрос.
— Няма как да разберем какви са мотивите на креляните — отвърна Коб. — Освен желанието им да ни унищожат, разбира се.
— Защо никога не са ни нападали с повече от сто кораба? — продължи да разпитва Артуро. — Защо продължават да ни въвличат в тези сблъсъци, вместо да организират една смазваща атака?
— Защо изобщо позволяват отломките да падат? — добавих. — Без тях няма да можем да си набавяме достатъчно подемни пръстени, за да им се противопоставяме. Защо ние не ги нападнем в пояса от отломки? Защо ги чакаме да слязат тук и да…
— Достатъчно упражнения — рече Коб и отиде при бюрото си, натисна копчето, което дезактивираше холограмите.
— Извинете, господине — подхвърлих аз.
— Не се извинявай, кадет — обърна се към мен Коб. — Няма нужда и ти да се извиняваш, Амфисбена. И двамата задавате добри въпроси. Свалете всички шлемовете. Изправете се. Сега внимавайте. Знаем от колко време продължава всичко това, а знаем плашещо малко за креляните, но ще ви кажа онова, което все пак ни е известно.
Усетих как нетърпението ми расте, докато останалите сваляха шлемовете си. Отговори. Най-сетне.
— Господине — заговори Джорген и стана от мястото си. — Не е ли информацията за креляните засекретена, достъпна единствено за опитните пилоти?
Артуро изпъшка тихо и изви очи. Изражението му сякаш казваше: „Благодаря ти, Джорген, задето скапваш всичко“.
— Никой не обича дрънкалата, Джорген — озъби се Коб. — Млъквай и слушай. Трябва да знаете следното. Вие заслужавате да знаете. Като Пръв гражданин имам известно право да реша какво да кажа.
Върнах се в тренажора си, когато Коб извика нещо на холограмата си: планета. Метален рой ли беше това? Около нея плаваха късове метал, но поясът боклуци се простираше по-далече — и беше по-дебел — отколкото предполагах.
— Това — посочи той — е приблизителният вид на планетата ни и пояса около нея. Истината е, че имаме бегла идея какво става горе. Изгубили сме много от онова, което сме знаели, когато креляните бомбардирали архива и командването ни в Ден-нула. Някои от учените ни смятат, че някога обвивка е обгръщала цялата планета, като метален щит. Проблемът е, че много от старите механизми горе са все още действащи — и те имат оръжие.
Той се загледа в холограмата на планетата — която блестеше в синьо и беше прозрачна, — от която излетяха холографски изтребители. Те доближиха пояса с космически боклук и бяха свалени от стотици деструктори.
— Там горе е опасно — продължи Коб. — Дори за креляните. Тъкмо затова старият флот е дошъл тук, на тази стара планета, която прилича на гробище. Малкото, което старите хора помнят, сочи, че Метален рой е била позната, но избягвана планета още по онова време. Щитът ѝ пречи на комуникациите, а когато е бил изправен срещу старите орбитални платформи за защита, флотът ни едва е преминал, за да катастрофира на повърхността.