Машини, които могат да мислят.
След това Коб ни освободи и ние си събрахме нещата, за да отидем на вечеря. Кималин и Еф Ем се оплакаха, че са настинали — имаше някакъв вирус, — затова Коб предложи да се приберат в стаите си и да си починат. Каза, че ще накара някой от помощниците да им занесе вечерята.
Чух всичко това, но не се замислих. Вместо това седнах силно озадачена. Ем-бот. Кораб, който може да мисли, да се намесва в комуникациите ни, при това с очевидна лекота. Ами ако… ами ако ремонтирах крелянски кораб? Защо никога не се бях замисляла над това? Как бе възможно да съм толкова сляпа към тази очевидна възможност.
Той има пилотска кабина, мислех си аз, с надписи на английски. Има всякакви удобства за пилот. А твърди, че не може сам да управлява кораба.
Това обаче можеше да е лъжа и измама, нали? Той каза, че не може да лъже, но аз разчитах единствено на думата му. Аз…
— Пумпал — повика ме Коб и спря близо до моя тренажор. — Нали не си настинала и ти?
Поклатих глава.
— Просто това е богата тема за размисъл.
Коб изсумтя.
— Може да са просто измишльотини. Истината е, че след като изгубихме архива, почти всичко казано за едно време е просто слух.
— Имате ли нещо против да разкажем на Нед? — попитах го аз. — Когато се върне.
— Той няма да се върне — заяви Коб. — Днес сутринта адмиралът официално го извади от списъците с кадети.
— Какво? — изненадах се аз. — Той ли е поискал да бъде отстранен?
— Той не се яви, Пумпал.
— Само че… братята му…
— Ако не умееш да контролираш чувствата си, включително мъката, е знак, че не си годен за служба. Поне така Железен юмрук и останалите от ЗСД виждат нещата. Според мен е добре, че Нед вече не е с нас. Това момче и без това беше твърде умно за тази работа… — Той закуцука към вратата.
Отпуснах се на мястото си. Значи оставахме шестима. А след като човек не бе годен за служба, ако не успяваше да контролира чувствата си… какво означаваше това за мен? Всичко ми се струпваше. Загубата на приятели, тревогата за Ем-бот, гласовете, които нашепваха дълбоко в мен, че в действителност съм страхливка.
Цял живот се бях борила и държала предизвикателно, тръбях наляво и надясно, че ще стана пилот и ще бъда достатъчно добра. Какво стана със самоувереността ми?
Винаги си бях казвала, че когато успея — когато най-сетне стигна до мястото, на което бях сега, — няма да се чувствам толкова самотна.
Бръкнах в раницата и извадих радиото.
— Ем-бот, там ли си?
— Подемен пръстен: работи, но му липсва мощност. Бустери: не функционират. Хипердрайв ускорител: не работи. — Той замълча. — Искам да кажа да, ако си се объркала. Тук съм, защото няма къде да отида.
— Ти чу ли разговора ни?
— Да.
— И?
— И признавам, че направих някои изчисления за вероятността вътре в сградата да растат гъби, тъй като разговорът ви беше — типично за човеците — малко отегчителен. Но не напълно! Така че можеш да се чувстваш…
— Ем-бот. Ти крелянин ли си?
— Какво? Не! Разбира се, че не съм крелянин. Това откъде ти хрумна? Как можа да си помислиш… чакай, изчислявам. А-ха. Мислиш си, че след като съм изкуствен интелект, а те по всяка вероятност притежават изкуствен интелект, трябва да сме едни и същи.
— Не можеш да отречеш, че е подозрително.
— Щях да се обидя, ако можех да се обиждам — заяви той. — Може би трябва да започна да те наричам крава, тъй като имаш четири крайника и си направена от месо и имаш недоразвит биологичен и ментален капацитет.
— Щеше ли да знаеш, ако си крелянин? — попитах. — Може да си забравил.
— Щях да знам — натърти той.
— Забравил си защо си на Метален рой — изтъкнах. — Имаш една-единствена снимка на пилота си, ако това наистина е той. Не помниш почти нищо за моя вид. Може никога да не си знаел. Може депата ти за спомени да са били пълни единствено с откъслечните неща, които креляните знаят за нас и си измислил цялата тази история.
— В момента пиша нова подпрограма — уведоми ме той. — За да изразя възмущението си. Ще ми отнеме обаче време да я доизкусуря. Дай ми няколко минути.
— Ем-бот…
— Дай ми секунда. Търпението е качество, Спенса.
Въздъхнах, но започнах да си събирам нещата. Чувствах се празна. Куха. Не ме беше страх, разбира се. Аз се потапях в огъня на разрушението и се радвах на писъците на разгромените. Аз не се страхувах.
Може би някъде дълбоко в себе си бях… разтревожена. Отпадането на Нед ми беше оказало по-голямо въздействие, отколкото трябваше.
Метнах раницата на гръб и закачих радиото отстрани. Нагласих го така, че да светне, ако Ем-бот или някой друг се опита да се свърже с мен. Не исках той да започне да ми говори, докато вървя по коридорите, въпреки че нямаше защо да се притеснявам. Сградата беше празна; Коб ни беше освободил късно и останалите ескадри вече бяха отишли на вечеря. Не забелязах момчетата от военна полиция, нито поддържащия персонал, докато вървях бавно към изхода с натежали крака.