Не бях сигурна дали мога да продължавам по този начин. Да ставам рано, да работя цяла сутрин по Ем-бот. Да се изтощавам от уроците всеки ден, след това вечерта да се мъкна до пещерата. Спях на пресекулки, сънувах хората, които бях провалила или — още по-лошо — имах кошмари, че бягам…
— Пссст!
Спрях, след това погледнах към радиото, закачено отстрани на раницата.
— Пссссссссссссссст! Спенса!
Огледах коридора. От дясната страна видях Кималин, застанала на вратата, облечена в черно.
— Страннице?
Тя ми помаха нетърпеливо. Намръщих се подозрително.
След това ми се прииска да се ритна. Глупачка. Та това беше Кималин.
Отидох при нея.
— Ти какво…
— Ш-ш-ш! — прекъсна ме тя, след това се показа в коридора и надникна зад ъгъла. Даде ми знак да я последвам и вече напълно объркана, аз тръгнах.
Направихме два завоя по празните коридори — дори се скрихме в банята и тя ме накара да чакам с нея там, без да обясни каквото и да било, докато най-сетне не стигнахме в коридора с многото врати. Спалните на момичетата. Две непознати млади жени — облечени в гащеризони на пилоти с емблеми на ескадра Звезден дракон — си бъбреха пред една от стаите.
Кималин ме задържа там, присвита зад ъгъла, докато двете най-сетне тръгнаха в обратната посока. Забелязах, че двете с Кималин бяхме влезли през задния вход, обратната посока на столовата. Тя беше ли наистина болна или не?
След като двете момичета тръгнаха, главата на Еф Ем — късата ѝ коса скрита под лъскава барета — се показа от една от вратите. Започна да маха нетърпеливо. Кималин хукна по коридора към нея и аз я последвах, хлътнах в стаята им.
Еф Ем блъсна вратата, след това се ухили. Малката им стая беше точно каквато я помнех, въпреки че едното легло беше изнесено, когато Утринна роса загина. Така на лявата стена оставаха две легла и едно от дясната. Между тях бяха натрупани одеяла, а върху скрина бяха поставени два подноса с храна: гореща супа в купички с тофу от водорасли и резени дебел хляб. Истински хляб. С истинска имитация на масло.
Устата ми се напълни със слюнка.
— Поискахме допълнителни порции — обясни Кималин, но те ни изпратиха супа, защото мислят, че сме болни. Но „Не можеш да искаш допълнително, когато вече имаш“, както казва Светицата.
— Махнаха допълнителното легло — посочи Еф Ем, — затова натрупахме одеяла на пода. Проблемът ще бъде с тоалетните — но ние ще пазим, когато искаш да отидеш.
Най-сетне се усетих. Те се бяха престорили на болни, за да внесат храна в стаята — и да я споделят с мен. Бяха ме вкарали тайно в стаята и ми бяха приготвили „легло“.
Звезди над нас. Усетих как у мен нахлу благодарност.
Щях да се разплача.
Воините не плачат.
— О! Струваш ми се ядосана — рече Кималин. — Не се ядосвай. Не намекваме, че си слаба, за да отидеш до пещерата си! Просто мислехме… нали разбираш…
— Че ще ти бъде приятно да си починеш — добави Еф Ем. — Дори великите воини могат да си починат от време на време, нали, Пумпал?
Кимнах, тъй като се страхувах да не ревна.
— Супер! — зарадва се Кималин. — Да нападаме. От тези тайни планове освирепях от глад.
28.
Тази супа се оказа дори по-вкусна от кръвта на враговете ми.
При положение, че никога не бях вкусвала кръвта на враговете, може и да бях несправедлива към супата.
Вкусът ѝ беше по-хубав, отколкото на супа. Имаше вкус на смях, на любов, на привързаност. Топлината ѝ ме стопли отвътре като ракетно гориво. Сгуших се в одеялата, сложих огромната купа в скута си, докато Кималин и Еф Ем бъбреха.
Борех се със сълзите. Не биваше да плача.
Само че супата имаше вкус на дома. Не знам точно как и защо.
— Казах ти, че костюмът ще я накара да дойде с мен — обясняваше Кималин, седнала с кръстосани крака на леглото. — Черното е цветът на интригата.
— Ти си луда — размаха лъжица Еф Ем. — Имаш късмет, че никой не те видя. Хората от Дръзки вечно си търсят причина да се почувстват обидени и онеправдани.
— И ти си от Дръзки, Еф Ем — напомних ѝ аз. — Родена си тук, също както и останалите от нас. Ти си гражданка на Обединените пещери на Дръзки. Защо винаги се преструваш, че си нещо различно?
Еф Ем се ухили доволно. Стори ми се, че на нея ѝ допадна въпросът ми.
— Да си от Дръзки — започна да обяснява тя — не е просто националност. Това е начин на мислене, нагласа. „Истинският представител на Дръзки ще мисли по този начин“ или „Щом си от Дръзки, никога не трябва да се предаваш“ и разни подобни. Така че, по тяхната логика, мога да се оттегля от Дръзки по свой избор.