Химикалката ми спря да се движи и аз погледнах наполовина нарисувания летателен план, на който корабът на Странница бе отстрани и сваляше креляни. Бях нарисувала десетина кораба, които преследваха един пилот.
Какво ли щеше да е чувството, ако си на това място и знаеш, че по теб стрелят десетина вражески изтребители? Фантазията ми се разгоря и аз си представих невероятна, драматична битка. Експлозии, въодушевление и слава!
Само че в мен заговори друг глас. Тих, сериозен, шептящ: „Това не е реалност, Пумпал. Истината е, че ще бъдеш ужасена“.
— Ами… — облизах се. — И аз не знам дали мога да го направя. Ами… — Насили се и го кажи. — Понякога ме хваща страх.
Еф Ем се намръщи.
— Е, и?
— Така че част от онова, което казвам… то е… просто перчене. В действителност не съм чак толкова самоуверена.
— Искаш да кажеш, че си човешко същество ли? — обади се Кималин. — Благословени да са звездите. Кой да предположи.
— Звучиш така, сякаш правиш някакво върховно признание — съгласи се Еф Ем. — „Момичета, имам чувства. Те са ужасни.“
Изчервих се.
— За мен означава много. Като дете мечтаех за деня, в който ще летя и ще се бия. Сега, след като вече съм тук и изгубих приятели, ами… Боли ме. По-слаба съм, отколкото предполагах.
— Ако това те прави слаба — повиши глас Еф Ем, — значи аз съм напълно безполезна.
— Точно така — съгласи се Кималин. — Не си луда, Пумпалче. Просто си човек.
— Макар — добави Еф Ем, — и човек, който е напълно индоктриниран от бездушна система, създадена единствено да изплюва послушни патриоти, готови да се подчиняват на всяка заповед роби. Не се обиждай.
Забелязах, че Драйфа си мълчи по време на разговора. Беше се отпуснала по гръб на леглото си и гледаше нагоре.
— Можеш да признаеш тези неща пред нас — подкани ме Странница. — Всичко е наред. Ние сме екип. — Тя се наведе към нас с Еф Ем. — Тъй като сме честни и откровени… може ли да ви кажа нещо? Истината е, че аз измислям повечето от цитатите, които бълвам.
Замигах.
— Наистина ли? Значи Светицата никога не е казала тези неща.
— Не! — прошепна заговорнически Кималин. — Измислих ги сама! Просто не си признавам, защото не искам да изглеждам прекалено мъдра. Не е прилично.
— В момента целият ми свят е разтърсен, Страннице — заяви Еф Ем. — Имам чувството, че току-що ми каза, че горе е долу или дъхът на Драйфа ухае прекрасно.
— Я стига — възмути се Драйфа. — Да видим дали пак ще ти донеса торта.
— Говоря сериозно — натъртих аз. — Страхувам се понякога.
Може тайно да се окажа страхливка.
Еф Ем и Кималин омаловажиха думите ми. Увериха ме, че това не е така, признаха те как се чувстват. Еф Ем все още се имаше за лицемер, защото искаше да свали ЗСД, но същевременно искаше да лети с тях. Кималин притежаваше душата на умница, но бе възпитана като любезна светска дама.
Оценявах милото им държание, но ми хрумна, че Недоволната и момичето от Пещерата на изобилието може и да не са най-подходящите хора, които да разберат колко е важно за мен да не се страхувам. Затова оставих разговора да поеме в друга посока.
Говорихме си до късно през нощта и беше… прекрасно. Радвах се на искреността и приятелското им отношение. Нощта обаче напредваше и аз се почувствах необичайно притеснена. В някои отношения това бе един от най-хубавите дни в живота ми, но също така препотвърди онова, от което се страхувах. Че останалите се сближават с мен.
Мислите ми се лутаха, дори когато се ухилих на нещо, което Кималин каза. Имаше ли начин това да продължи? Колко често можеха момичетата да твърдят, че са болни? Кога щях да се върна?
Най-сетне, биологията започна да иска своето, затова Странница и Еф Ем отидоха да проверят тоалетната. Останах с Драйфа, която се унасяше. Не исках да я събудя, затова отидох да чакам до вратата.
— Знам как се чувстваш — рече неочаквано Драйфа.
Едва не подскочих.
— Ти будна ли си?
Тя кимна. Не ми се стори сънена, макар да можех да се закълна, че одеве я чух да похърква.
— Страхът не ни прави страхливци, нали? — попита тя.
— Не знам — отвърнах и пристъпих към леглото ѝ. — Иска ми се да можех да го задуша.
Драйфа кимна отново.
— Благодаря ти — рекох, — задето позволи на другите да организират тази вечер. Знам, че да прекараш време с мен не е твой избор.
— Видях какво направи за Нед — заяви тя. — Наблюдавах те как летиш след него, как влезе в търбуха на онзи отломък.
— Не можех да го оставя сам.
— Да. — Тя се поколеба. — Мама разказваше истории за баща ти. Когато ме видеше, че се дръпвам на площадката за игра или се пазя от топката по време на тренировка. Разказа ми за пилота, който твърдял, че е храбрец, но вътре в сърцето си бил страхливец. „Да не си посмяла да петниш името на Дръзки“, казваше ми тя. „Да не си посмяла да се превърнеш в Преследвач…“