Трепнах.
— Не е нужно да сме такива — продължи Драйфа. — Това разбрах. Малко страх, малко история, тези неща не означават нищо. Важното е какво правим. — Тя ме погледна. — Извинявай за начина, по който се отнасях с теб. Беше просто от… от шок, когато разбрах. Но ти не си той, нито пък аз, независимо как се чувствам понякога.
— Баща ми не беше страхливец, Драйфа — заявих. — ЗСД лъжат за него.
Тя изглежда не ми повярва, въпреки това кимна. След това седна и вдигна юмрук.
— Не сме страхливки. Никакво отстъпление. Храбри до самия край, нали, Пумпал? Разбрахме се.
Посрещнах юмрука ѝ с моя.
— Храбри до самия край.
29.
Събудих се сгушена в многото одеяла и посегнах да пипна кокпита на Ем-бот, но ръката ми попадна на рамката на легло.
Ясно. Колко ли беше часът? Докоснах светлинната гривна, за да погледна часовника и стаята засия. Малко преди пет сутринта. Два часа до влизането ни в клас.
Трябваше да съм изтощена, тъй като си приказвахме до един. Колкото и да беше странно, чувствах се свежа. Може би умът ми знаеше, че ако искам да използвам тоалетните и да се почистя днес, трябва да го направя сега — докато всички останали в сградата спят.
Всъщност, най-доброто, което можех да направя, бе да се измъкна навън, за да ме видят как отивам към сградата преди часовете. Измъкнах се от гнездото си и се протегнах, след това си грабнах раницата. Опитах се да бъда много тиха, въпреки че не трябваше да се тревожа. След като другите не се будеха от хъркането на Драйфа, това че раницата ми се одраска в пода нямаше да ги притесни.
Отворих вратата, след това се обърнах и погледнах трите спящи момичета.
— Благодаря ви — прошепнах. В този момент реших, че няма да им позволя да направят отново същото. Беше твърде опасно; не исках да им навлека гнева на адмирала.
Беше великолепно, въпреки че разбрах със сигурност какво пропускам. Сърцето ме болеше, че трябва да си тръгна и всичко в мен негодуваше, ала нямаше да сменя тази нощ за нищо. Това бе единственото докосване до това какво е да си част от истинска ескадра пилоти.
Тази мисъл не ме оставяше, докато вървях към банята и се чистех. След това се огледах в огледалото и пригладих назад мократа си коса. Във всички приказки героите имаха чисто черна, златиста или червена коса — нещо драматично. Не мръсно кафяво.
Въздъхнах, метнах раницата на гръб и се шмугнах по празния коридор. Докато вървях към изхода, светлина надолу по коридора привлече вниманието ми. Класната ни стая. Кой ли беше там по това време?
Любопитството надделя над здравия ми разум. Промъкнах се, за да надникна през прозореца на вратата и видях, че кокпитът на Джорген е зает и е пусната холограма. Той пък какво правеше тук в 0530? Имаше нужда от допълнителни упражнения ли?
Холограмата на Коб в средата на стаята показваше миниатюрна версия на тренировъчното бойно поле и аз видях как корабът на Джорген се захваща със светлинното копие за отломък, след това стреля по креляните. Нещо в тази битка ми се стори познато…
Да, това беше битката, в която загинаха Бим и Утринна роса. Коб вече я беше гледал.
Корабът на Утринна роса се понесе надолу сред пламъци и аз трепнах — въпреки че точно преди да бъде ударена, холограмата застина, след това се рестартира. Гледах отново, видях кораба на Джорген, докато летеше от другата страна на бойното поле, избягваше отломки, отправяше се към изтребителя, който щеше да унищожи Утринна роса. Той задейства своя ОМП, но дори след като свали щита на врага, креляните уцелиха кораба на Утринна роса и тя се понесе надолу.
Холограмата се рестартира и Джорген опита отново, този път от различна посока.
Той се опитва да разбере дали е имало начин да ги спаси, досетих се аз.
Когато Утринна роса се понесе надолу за трети път, холограмата продължи — но Джорген се надигна от мястото си. Свали шлема и го заби в стената. Разнесе се трясък. Трепнах и почти отскочих назад, уплаших се, че шумът може да привлече внимание. Когато обаче видях Джорген — обикновено толкова висок и властен — облегнат нещастно на стената… Не можех да си тръгна просто така.
Той ми се стори толкова уязвим. Съвсем човечен. Загубата на Бим и Утринна роса ми се отрази тежко. Не бях се замисляла какво му е било на щурмовия ни командир — онзи, който трябваше да ни пази от беди.
Джорген пусна шлема. Обърна се настрани и застина на място.