— Това вероятно обяснява защо никой не те е открил през всичките тези години. — Докоснах замислено радиото.
— Независимо от всичко това — продължи Ем-бот, — надявам се да не съм крелянин. Това ще бъде много жалко.
— Не си крелянин — отвърнах и усетих, че говоря напълно искрено. Одеве се разтревожих, но сега… Просто не мога да обясня защо, но знаех, че не е.
— Може би — отвърна той. — Признавам, че съм… страхувам се, че може да съм нещо зло, но не го знам със сигурност.
— Ако беше крелянин, защо щеше да имаш място за човек и команди за човешки ръце?
— Може да съм бил построен, за да се инфилтрирам в човешкото общество като имитирам един от вашите кораби — предположи той. — Ами ако креляните са до един творения с изкуствен интелект и изменени функции, създадени навремето от хората? Това би обяснило защо по мен има надписи. Или пък аз…
— Не си крелянин — натъртих. — Чувствам го.
— Това го казва нерационалната привързаност — отбеляза той. — Само че подпрограмите ми могат да симулират благодарност… и аз ти благодаря.
Кимнах.
— Това правят те — добави той. — Преценяват и оценяват нещата.
— Нямаше да се сетя.
— Можеш да прецениш нещо за една милионна от секундата. Значи можеш да кажеш, че забележката ти е най-високо оцененото нещо, което някога си правила.
— Аз пък бих оценила високо, ако понякога поне не изтъкваш колко си велик — рекох, но се усмихнах и пъхнах радиото в раницата.
— Тази забележка не мога да я оценя високо — отбеляза тихо той. — Казвам го, за да знаеш.
Изключих радиото, станах и се протегнах. Бюстовете на някои от Първите граждани сякаш ме гледаха лошо. Включително и по-младият Коб. Колко странно да видя лика му сега, след като го познавах толкова добре. Той не трябваше да изглежда млад. Не е ли бил роден съсухрен петдесетгодишен мъж?
Грабнах раницата и тръгнах към сградата на пилотската школа.
Един военен полицай беше застанал на главния вход.
Заковах се на място. След това приближих притеснено.
— Кадет Нощносянкова? — попита военният полицай. — Позивна: Пумпал.
Сърцето ми се сви.
— Адмирал Железен юмрук иска да говори с теб.
Кимнах.
Военният полицай ме поведе към сградата, където бях видяла Джорген и адмирала. Когато приближихме, тревогата ми се засили. Знаех, че това ме очаква. Беше грешка, че останах с момичетата снощи, но… тук не ставаше въпрос за дребно нарушение.
Струваше ми се, докато влизах в сградата, че тази среща беше неизбежна. Заслужавах си го заради всичко, което бях причинила на Джорген. А и адмиралът беше най-влиятелният човек в ЗСД, докато аз бях дъщерята на страхливец. В някои отношения бе истинско чудо, че досега не бе намерила начин да ме изрита.
Бе крайно време всичко да приключи. Бях боец, да, но добрият боец знаеше кога битката не може да бъде спечелена.
Военният полицай ме въведе в шокиращо разхвърляния кабинет на адмирала. Железен юмрук пиеше кафе на бюрото си, четеше някакъв доклад с гръб към мен.
— Затвори вратата — нареди тя.
Подчиних се.
— Получила съм бележка от един от охранителите на портала. Снощи не си излязла. Да не би да си свила гнезденце в някой от шкафовете с материали за поддръжка или нещо подобно?
— Да — отвърнах, облекчена, че тя не знае, че други са ми помагали.
— Яла ли си от храната в столовата? Открадната от теб или изнесена от останалите от ескадрата?
Поколебах се.
— Да.
Адмиралът отпи кафе. Все още не ме беше погледнала. Взирах се в гърба ѝ, в сребристата коса и се подготвях да чуя присъдата. Ти напускаш.
— Не смяташ ли, че е време да спрем този фарс? — попита тя и обърна страница. — Напусни още сега. Ще ти позволя да запазиш кадетската значка.
Намръщих се. Защо… го иска от мен? Защо просто не кажеше думите? Сега имаше власт над мен, нали бях нарушила правилата?
Железен юмрук се обърна в стола си и ме прониза със студения си поглед.
— Нищо ли няма да кажеш, кадет?
— Защо ви е толкова грижа? — попитах. — Аз съм просто едно момиче. Не съм заплаха за вас.
Адмиралът остави кафето, след това се изправи. Изпъна колосаната бяла униформа, след това пристъпи към мен. Както повечето хора, стърчеше над мен.
— Ти да не би да си въобразяваш, че става въпрос за гордостта ми, момиче? — попита Железен юмрук. — Ако ти позволя да продължиш в ЗСД, заради теб ще умрат свестни хора, когато някой ден със сигурност побегнеш. Затова ти предлагам отново. Тръгни си със значката. В града долу ще ти бъде достатъчно, за да си осигуриш каквато искаш работа, достатъчно доходоносна.