Тя ме погледна остро. И неочаквано всичко придоби смисъл.
Тя не можеше да ме изрита. Не защото нямаше власт, а защото… имаше нужда от мен, за да докаже, че е права. Искаше да се откажа, да се предам, защото така постъпват страхливците.
Нейните правила не бяха създадени, за да ме хване в нарушение. Тя искаше да направи живота ми кошмарен, за да се откажа. Ако ме изриташе, можех да продължа разказа. Можех да твърдя, че към семейството ми са се отнесли несправедливо. Отношението ѝ към мен щеше да докаже, че съм жертва. Ами като не ми позволяваше да спя при останалите кадети? Ами като не ми позволяваше да се храня в столовата? Това щеше да изглежда ужасно.
Ако обаче си тръгнех, тя щеше да победи. Това бе единственият начин, по който тя можеше да победи.
В този момент бях много по-силна от който и да било адмирал в командването на ЗСД.
Затова отдадох чест.
— Мога ли да се върна в час, госпожо?
Тя поруменя.
— Ти си страхливка. От семейство на страхливци.
Не помръдвах.
— Мога да те унищожа. Ще те докарам до просешка тояга. Не искаш да ти бъда враг. Ако отхвърлиш любезното ми предложение сега, никога повече няма да имаш подобен шанс.
Така и не помръднах.
— Ах — възкликна тя, обърна ми гръб и се тръшна на стола си. Грабна чашата с кафе и отпи, сякаш ме нямаше.
Реших, че ме отпраща. Обърнах се и излязох и военният полицай ме остави да мина.
Никой не дойде за мен, когато влязох в класната стая. Отидох при тренажора си и седнах, след това поздравих останалите, когато пристигнаха. Когато Коб докуцука, аз усетих, че нямам търпение часът да започне. Имах чувството, че най-сетне съм избягала от сянката, която висеше над мен, откакто Бим и Утринна роса загинаха.
Момичетата и милото им отношение бяха част от това, но още по-важен бе разговорът ми с Железен юмрук. Тя ми даде онова, от което имах нужда, за да продължа да се боря. Тя ми бе вдъхнала сили. По странен начин ме бе върнала към живот.
Щях да продължа да се боря. Щях да открия отговорите и да разбера какво се беше случило с баща ми. А пък Железен юмрук щеше да съжалява, че ме е принудила да направя и двете.
Четвърта част
Интерлюдия
Адмирал Джуди „Железен юмрук“ Айвънс винаги гледаше записите на битките. Използваше главната контролна зала, в която имаше огромен холографски прожектор в средата на кръглия под. Тя предпочиташе да застане в средата, светлината минаваше през нея, а останалата част от стаята оставаше тъмна.
Наблюдаваше ги как се бият. Наблюдаваше ги как умират. Насилваше се да слуша аудио записа, ако имаше такъв, да чуе последните думи на всеки пилот.
Опитваше се да разбере какви са целите на всеки враг сред червените и сини изтребители — червени за ЗСД, сини за креляните. Бяха минали много години, откакто за последен път летя като пилот, въпреки това стоеше със слушалките — корабите се стрелкаха около нея — и усетът към всичко това се връщаше. Жуженето на бустерите, стремителното поднасяне при рязък завой, тътенът на огън от деструктора. Пулсът на бойното поле.
Имаше дни, в които си представяше как се качва в изтребител и се включва отново в мелето. След това отблъскваше тези глупашки мечти. ЗСД имаше толкова малко кораби, че нямаше смисъл да губят още един за стара жена със закърнели реакции. Откъслечни разкази — и стари книги по история — говореха за генерали, които грабвали оръжие и се присъединявали към войниците си на фронтовата линия. Джуди обаче знаеше, че не е Юлий Цезар. Тя не бе дори Нерон.
Затова пък Джуди Айвънс беше опасна в други отношения.
Тя наблюдаваше как битката се вихри и минава в сянката на бавно спускащата се корабостроителница. Креляните бяха вкарали поне шейсет кораба в тази битка — две трети от максимума си, значителна инвестиция за тях. Беше ясно, че ако този отломък попадне в ръцете на ЗСД, ще им даде сериозно предимство. На него имаше стотици подемни пръстени.
След спасителната операция ѝ докладваха, че по-малко от дванайсет могат да бъдат възстановени — а Джуди бе изгубила четиринайсет кораба в битката. Покрай смъртта им видя собствените си грешки. Не искаше да вложи всички ресурси. Ако беше вдигнала всички кораби и пилоти в битката, може би щеше да спечели стотици подемни пръстени. Вместо това тя се поколеба, тревожеше се, че е заложен капан, докато не стана твърде късно.
Тъкмо това ѝ липсваше в сравнение с хора като Цезар от старите времена. Тя трябваше да е готова да жертва всичко.