Това не означава, че в „Към себе си“ не са налице и други твърдения за човешката индивидуалност. Възгледът, че собствено своето на човека е разумът-ум в него, не е само чисто послание и в този смисъл съдържание на текста, но и форма, културно обоснован предел на възможността за осъзнаване на конкретната индивидуалност, език, който може да носи открито или контекстуално и други твърдения.
В този в повечето случаи имплицитен план от твърдения в „Към себе си“ човешката индивидуалност се разбира като съчетание от противоречиви емоции, изпитвани в контакта с околното и с другия човек. Заедно с влеченията, които разиграват човека марионетка, те са проява на материалната душа, на т. нар. дихание (pneuma) и, общо взето, са нещо външно за човешката същност на разума, както напомня толкова пъти императорът. Но се долавя колебание. Авторовата индивидуалност сякаш се определя реално от реакциите при общуването с другия човек — императорът се сърди, недоволствува, възхищава, умилява. Постоянно зависи от чувствата си към другите, както и следи за тяхното отношение към него, щом като толкова често се съветва да не прави това.
Дали външното поле на междучовешките отношения не е причината да се породи вътрешното поле от реакции спрямо другия човек и спрямо себе си като друг и дали това второ поле не е съкровената субективност на човека? Традиционната измерителна система на Марк-Аврелиевия език не приема подобно твърдение. Независимо от това то е налице. В контекстуален план „Към себе си“ убеждава, че в условията на среда на свободна обмяна между достатъчно подвижни индивиди възниква представата, че човекът е определен от вътрешната си реактивност, че се утвърждава като индивид поради постоянното си различаване от разнообразните други, с които общува.
В контекста на записките е произведен още един възглед за човешката индивидуалност, който се отклонява от основното твърдение на платонизирания стоицизъм за покриването на човешката интимност с оценъчното интелектуално начало. От една страна, умствената дейност се изчерпва с избора на правилното положение. Повечето казуси в текста се решават именно така — бързо, с ясен избор на определена морална норма. Имплицитно обаче — издават го повторенията, новите варианти на вече решените казуси — се чувствува колебанието на пишещия. В отделни случаи има по няколко норми, в други покрай основните правила странични. Веднъж решен, казусът попада в друг ъгъл на зрение. Току-що уговореното се отмества и поставя под въпрос.
Основната причина за тази неустойчивост в избора на ценността е липсата на ограничаващ отместването органичен колективен поглед. Стоическата философия е личен избор на автора, в самотата на дневниковото общуване със себе си и на диатрибния тон, чиято грижа не е оформянето на официално колективно пространство за действие. Марк Аврелий изпитва определени норми, за да ги приложи към собственото си поведение, към себе си като свободен, но самотен индивид. Когато се отнася към нормите, доколкото те са общозначими и регулират общото движение на всички, той избира леко, унищожава индивидуалността си, свежда конкретния проблем до типово решение. От друга страна, следвайки своята неидентичност на подвижен и вътрешно сложен индивид, той се колебае, изпитва затруднение да избере, мисленето му става кривуличеща сложна дейност и заедно с това нещо особено оцветено. Второто контекстуално разбиране за характера на конкретната човешка индивидуалност в „Към себе си“ е в неизразената, но ясно внушена идея, че тя се произвежда от колебанията на тази кривуличеща мисъл.
Твърдението на езика на стоическата философия е, че интимният свят на човека е разумът. Другите две твърдения — за емоционалната реактивност и кривуличещата мисъл, борба за интериоризиране на норми — са имплицитно дадени в записките на Марк Аврелий. Твърдението на езика не е гола форма, нито външна принуда. От друга страна, имплицитните твърдения за конкретната индивидуалност на човека не са дадени като отделно или маргинално послание, а са вградени в структурата на сложното твърдение на текста. По подобен начин и структурата на „аза“ на пишещия се получава от отношението между идеалното свръх-аз на разума принцип, удостоверяващ наличието на обективното начало на космоса в човека, и по-реалните азови проявления на емоционалната и оценъчната реактивност. Авторът, разбира се, не приема тази динамика и не разбира своето „аз“ като един вид ставане на своята особеност. Той следва своя платонико-стоически език.