Но има и друга школа — философската. До началото на втори век философите са настроени опозитивно спрямо официалната римска власт и формализма на реторическото образование. От времето на Адриан и Антонин Пий философията престава да играе ролята на съдница на официалността и става изразител на по-личните и частни или на по-универсалните гледища за света. От ранна юношеска възраст Марк Аврелий е привързан към аскетизма на философското поведение, т. нар. в записките „елински начин на живот“. Майка му едва го удържала да не спи на незастлан нар. За болезнената му правдивост, правейки каламбур с фамилното му име Verus (истинен), Адриан го нарича Verissimus (най-истинен). От 146 г. Марк е заобиколен от учители философи — стоиците Рустик и Аполоний, перипатетика Клавдий Север и платоника Александър. Облича се в проста дреха и по-късно, вече император, продължава да следва философската простота: движи се без свита в Александрия, посещава сам библиотеки и сказки.
Парадоксът е, че тези белези за частност се официализират. Философското поведение скоро става модно, простото поведение, това да държиш философ у дома и да носиш свитък в ръка — започват да бележат принадлежност към висшите кръгове. Императорът едва ли е лично виновен тогавашният римски свят да се изпълни с философи шарлатани, но той несъмнено допринася за разпространяването на фигурата на този интелектуалец лумпен, който се изхранва с повърхностно комбиниране на морални прецепти. Разбира се, неговите приближени са вероятно задълбочени мислители. Но това едва ли оправдава назначаването им за консули и префекти, особено ако вземем предвид казаното в записките, че Платоновата държава, управлявана от мъдреци, е нещо непостижимо. Или тези думи свидетелствуват за горчивия опит, че за редица неща философът е непригоден или най-малко не е в състояние да служи за пример. Това, че по време на гладиаторските игри, където отсъствието му е невъзможно, императорът чете в ложата си и подписва едикти, не намалява интереса към този род забавления. И сигурно модата да се чете Епиктет, последвала некритично от неговия вкус, не е променила живота на никого.
Деятелен и упорит по римски, Марк Аврелий се занимава с какво ли не. Поддържа медицинските изследвания на Гален, който му става личен лекар, и граматическите на Херодиан. (В модата да се чете и изследва и по-далече от императорския кръг действуват талантливи литератори, антикваристи събирачи и систематизатори.) Самият той пише неуморно. Привидно небрежният, но обигран и богат на редки думи език на записките издава грижата му да бъде точен в израза. Това важи и за достигналите до нас писма, както и за запазената част от негова реч. Според някои извори, сам съставял едиктите си. С помощта на вещи юристи търси точни формулировки, иска да обхване нови казуси (голяма част от законите му се занимават с положението на малоправните: жени, сираци и роби). Нуждата от по-добро правораздаване го кара да увеличи на 230 броя на присъствените дни в годината.
В императорските му функции влизат и задълженията на върховен жрец. Благочестив и изпълнен с респект към отечествената традиция, Марк Аврелий постоянно оглавява процесии и жертвоприношения, непрекъснато е зает в прекия смисъл на думата. Тридесетина години след неговата смърт историкът Дион Касий му прави следната характеристика: „Беше трудолюбив и точен във всичко, свързано с управлението, и нито говореше, нито правеше нещо просто така; понякога в продължение на цели дни се занимаваше с най-незначителни работи, понеже смяташе, че е недостойно за един император да върши нещо прибързано; това щяло да хвърли сянка и върху останалите му дела.“
Въпросът е до каква степен тази акуратност се е определяла от традиционните римски добродетели, до каква от стоическата етика и до каква е следвала от личната природа на императора.
Какъв е бил Марк Аврелий като човек? Монументалната статуя на кон на Капитолия в Рим заблуждава. Тя представя официалната статура, а не действителния ръст. Индивидуалното едва ли е изразено точно и в бюста от Музея в термите на Диоклециан. По-точен е навярно портретът в „Сатирата на императорите“ от Юлиан — слаб, с нездрав вид, редки руси къдрици. Здравето му било засегнато от юношеския аскетизъм, а може би и от изнурителните походи срещу германските племена. На петдесет и пет години, споделя в записките, вече не може да чете и се чувствува старец. Дион Касий твърди, че бил с болни гърди и стомах и не издържал на студ. За да успокоява болките си, а не за да се предпазва от евентуално отравяне, взима всекидневно дрога с малко опиум (нещо обичайно за монарсите на Изтока). Според един съвременен изследовател, общата депресираност и особеното възприятие за пространство и време в записките са следствие от редовната употреба на опиум.