Усещането за ефимерността на човешкия живот и вярата в безсмъртието вървят като че ли ръка за ръка. Както в записките на Марк Аврелий горчивите заключения за нищожните граници на човешкото съществуване се уравновесяват от вярата във вечността на постоянно обновяващата се разумна вселена, така и в самия живот реалните страхове около болестите и смъртта се балансират от крайности като тържественото самоизгаряне на киническия философ Перегрин на Олимпийските игри в 165 г., описано от сатирика Лукиан. Основата е една и съща — римската духовна вселена на онова време, човекът, осъзнаващ ценността на своята вътрешна подвижност, но и нищожеството си пред величината на вселената. Въпрос на избор е дали усещането за собствената нищожност се конкретизира в ипохондрия, депресираност или вкус към наслаждаване, а ценността на своята духовна подвижност се означава като вяра в личното безсмъртие, безсмъртието на ума или на нещо друго. Представите за смъртта и безсмъртието са сложни знаци, по които може да се разчете реалното отношение между човека и обществената среда в определена епоха.
Казаното дотук визира контекста, в който се пораждат записките. Нататък е редно да говорим за текста в по-тесен смисъл на думата, за неговото послание и за формата, в която е осъществено. Можем да се произнесем по-точно за собственото му значение, ако открием конкретното отношение между послание и начин на изказ в него, ако отличим съобщението от средствата, с които то се прави. Би трябвало да опишем обмяната на двете страни, без да забравяме, че формата и съдържанието са слоести, че формата е носител на скрит аксиоматичен смисъл, а, от друга страна, определени авторови мисли и идеи имат формален характер и служат за преносители на други контекстуални значения.
Какво представлява „Към себе си“ като форма? Един вид дневник, писан в продължение на десетина години след 166 г. извън Рим по време на продължителните походи срещу германските племена. Цялото се побира на 120 печатни страници и се дели на 12 части (Книги), всяка от които на свой ред се дели на параграфи. Първите две книги са писани по-късно от останалите, вероятно след оформилото се намерение да се придаде по-завършен вид на съчинението. Дали не с намерението да се публикува? Поне първоначално Марк Аврелий пише за себе си без желание да показва някому текста. Разбира се от нереторичния стил на записките. Те са рядък случай на лично и „неготово“ слово в античната литература. Императорът следва може би примера на Адриан, автор на подобни писани на гръцки бележки, недостигнали до нас. Или всичко започва с конспект за публичните беседи върху философията на стоицизма, които той държи по едно време в Рим, с неосъщественото намерение да напише трактат по тази материя? Така или иначе „Към себе си“ не е трактат, а личен размисъл и не възниква като текст за четене или слушане от друг. Предназначено за лично ползуване — това е значението на заглавието „Към себе си“ (Та еis heaution). Така се означавали личните книжа на императора в неговата канцелария.
Но заглавието придобива по-широк смисъл, започва да изразява увещателния характер на тази проза, това, че пишещият се наставлява. „Към себе си“ следва не само извънлитературния жанр на личните записки, но и литературния на т. нар. протрептика. Наставляването е утвърден жест в античната литература. Отначало в стихове, в дидактическия епос и в т. нар. гномическа поезия то е адресирано към конкретен друг, неразумен като брата на Хезиод или неопитен като любимеца на Теогнид. Ранната философска литература в стихове също е адресирана. По-късно протрептиката преминава в прозата и става любим жанр на римляните. Едно от най-богатите й проявления са писмата на Сенека до Луцилий.
Въпросът е, че в протрептиката наставлението не е отправено към себе си. То няма дневниковия характер на записките. В това отношение „Към себе си“ е нещо уникално за традицията на античната литература. Принципно публичен, античният човек се обръща към себе си винаги условно чрез лицето на някаква публика. Когато се държи по-интимно, пише писма другиму, които публикува, за да се четат. Оставането насаме е непривично за него. Той дори не чете насаме, а винаги някому и не пише сам, а диктува, както са диктувани и самите записки. Липсва му инстанцията собствена съвест, затова не познава и изповедния тон, истински постигнат три века по-късно в „Изповедите“ на свети Августин.
формата на разговарянето със себе си достига до Марк Аврелий по два пътя. Единият е жанрът на т. нар. диатриба. По произход тя е свободна улична проповед, диалог с въображаем опонент, който се опровергава с примери, взети направо от живота. Диатрибата се използува най-напред от философите киници, от които я заемат стоиците. Сенековите писма до Луцилий са по същество диатриби, както и „Беседите“ на Епистет, любимото четиво на Марк Аврелий. Диатрибата е неофициално, затова и значително по-лично слово от повечето прозаически форми на античната литература. Като фиктивен диалог с друг тя е предразположена към това да се превърне в един вид дневников разговор със себе си.