— Какво е положението? Докладвайте, мътните ви взели! Веднага!
— Двама улучени! — извика в отговор наблюдателят. — Под обстрел! В предната част!
Уил прехвърли тежестта си върху здравия крак и се подаде над сканиращата кутия на робота като кукла на пружина. Прицели се в посоката на гласа и изстреля шест куршума в металната количка. Последният наблюдател се опита да се изправи, но падна назад. От корема му течеше кръв.
Уил бързо свали колана си, уви го около бедрото и го стегна толкова силно, колкото можеше да издържи. Кракът едва понасяше тежестта му. Втурна се като луд покрай кървящите мъже, изкуцука през лобито и излезе в безлунната нощ.
В далечината се чуваха сирени на пожарни, които приближаваха.
Нямаше представа още колко наблюдатели има, но знаеше, че би трябвало да покриват другите изходи още известно време.
Колата му беше само на няколко метра от него.
Щеше да успее.
37
Кръвта се процеждаше през панталона му върху седалката. Заливаха го пристъпи на главозамайване, последвани от такава вълна гадене, че се принуди да отбие и да спре. Наведе се през отворената врата и повърна на пътя.
Трябваше час по-скоро да се справи с раната. Умът му трябваше да е ясен. В противен случай беше изгубен.
Фрейзър коленичи до тялото на Декорсо и провери пулса на шията му, макар да знаеше, че такъв няма да има. Две на нула за Пайпър срещу Декорсо, помисли си той. Два пъти застрелян от един и същи тип, втория път — фатално. Познай кой е по-добрият?
Трябваше лично да пипне Пайпър.
Другите двама бяха живи, но едва-едва. Нареди на своя екип да повика линейка. Нищо друго не можеха да направят за тях. Знаеше, че единият от ранените ще умре. Знаеше датите на смъртта на всичките си хора — абсолютно задължително изискване за всяка операция, колкото се касаеше до него.
Не знаеше собствената си дата.
Можеше да наруши правилата и да я научи, но винаги бе следвал устава. Пък и дълбоко в себе си бе сигурен, че е ОХ.
Сирените на пожарните вече бяха съвсем близко. На излизане забеляза кървава следа през лобито. Добре, помисли си Фрейзър. Надявам се да те боли.
Подкара с двамата си здрави подчинени преди пристигането на пожарните. Пайпър можеше да е навсякъде.
На един светофар Уил нагласи турникета и продължи да кара. Намираше се на Върнън Авеню и се движеше на изток, като се оглеждаше за отворени магазини. Трябваше му аптека. Трябваше му нов чифт панталони. Трябваше му компютър. Трябваше да намери Дейн. Трябваше да се освободи от колата. Трябваше да говори с Нанси. Трябваха му още патрони — в пълнителя бяха останали само седем. Трябваха му много неща за съвсем малко време.
Отново позвъни на номера на Дейн и отново се включи гласовата поща. Телефонът в мотелската стая също не отговаряше и когато Уил притисна онези на рецепцията, някой изтича да почука на вратата и я отвори с резервен ключ. Стаята била празна. Накрая се обади в терминала на летището и научи, че самолетът на Дейн не е докосван от обяд. Пилотът не се е мяркал наоколо.
Така значи, помисли си Уил. Наблюдателите са го спипали. Трябваше да се оправя сам. Погледна телефона в ръката си и се наруга с отвращение.
Ако са пипнали Дейн, телефонът му беше у тях и знаеха номера на Уил. Следователно беше в ръцете им. Отвори прозореца, изхвърли апарата и се сбогува със спасителното си въже.
Фрейзър поддържаше постоянен контакт с оперативния център на Зона 51. Караше на изток по Върнън, воден от телефона на Пайпър.
— Сигналът изчезна! — извика техникът в слушалката му.
— Как така е изчезнал?
— Просто изчезна. Сигурно е изключил апарата или е извадил батерията.
Фрейзър удари ядосано таблото.
— Намираме се на около километър зад него!
— Какво да правя? — попита шофьорът.
— Продължавай напред. Остави ме да помисля.
Уил вече беше на Креншоу и караше безцелно на север през ширналия се нощен град. Болката го подлудяваше, а виенето на свят вече ставаше застрашително. В далечината видя знак за „Болдуин Хилс Креншоу Плаза“ и продължи напред, докато не стигна до него. Видя един „Уол-Март“, отби в покрития паркинг и си избра най-близкото до изхода място.
С мъка слезе от колата и сграбчи първата попаднала му количка за пазаруване, за да се подпира на нея и да скрие доколкото е възможно окървавения си панталон. Като се мръщеше, закуцука към магазина и мина покрай възрастния портиер в смокинг. Човекът веднага забеляза покрития с червени петна крачол, но продължи да си гледа работата — нещо характерно за места като това.