Уил насочи количката право към фармацевтичния отдел и взе стерилна марля, бинтове, пинцети и дезинфектант, както и шишенце ацетаминофен, сякаш можеше да му помогне за болката. Трябваха му опиати, но нямаше начин да си ги набави.
После продължи към мъжкото облекло и избра чифт черни панталони по негова мярка, бельо и чорапи. Отиде в съблекалнята, избра си най-задната кабинка и свали окървавения панталон. Застана несигурно пред огледалото и огледа раната. От вътрешната страна на бедрото имаше пурпурна половинсантиметрова дупка, на десетина сантиметра от свивката на слабините, от която постоянно течеше тъмночервена кръв. Беше присъствал на достатъчно аутопсии и знаеше, че е извадил късмет. Адукторът се намираше доста далеч от бедрената артерия. Но все пак късметът му не беше пълен. Нямаше изходна рана. Роботът явно беше забавил куршума и бе поел част от енергията му, и сега парчето олово беше заседнало в тялото му. След около ден кракът му щеше да се инфектира без хирургична намеса и антибиотици.
Отвори пакета с трите чифта гащета, нави едните на руло и ги захапа, за да не изкрещи. Поля раната с тъмнокафяв йодов разтвор и се зае с болезнената работа. С помощта на пинцетите напъха марля в дупката. Притисна я и очите му се насълзиха от болка. Нямаше избор. Раната трябваше да се запуши. Ако не го направеше, кръвта нямаше да се съсири и щеше да изтече. Със серия натискания с пинцетите напъха марлята през кожата и подкожната тъкан дълбоко в кашкавия мускул.
Когато приключи и не можеше да понесе повече, изсипа йод върху марлята и стегна раната с бинт. После изплю гащетата и се отпусна на пода, като дишаше тежко. Минута по-късно беше готов да облече чисто бельо и панталон. На излизане от съблекалнята изхвърли в кофата за боклук окървавените дрехи.
Болката бе ослепяваща, но трябваше да я преглътне и да се обърне за помощ към един консултант в отдела за електроника.
— Кой е най-евтиният ви лаптоп с юесби порт и безжична връзка?
— Всички имат юесби портове и безжична връзка — отвърна младокът.
— Тогава кой е най-евтиният?
— Имаме един „Ейсър“ за четиристотин деветдесет и осем.
— Вземам го. Искам и една раница. Батерията заредена ли е?
— Би трябвало. Защо?
— Защото искам да го използвам веднага.
До супермаркета имаше стоянка за таксита. Уил беше напъхал всичките си провизии в новата си раница и сковано се качи на задната седалка на една кола. Докосна новите си панталони и с облекчение откри, че все още са сухи.
— Накъде? — попита бакшишът.
— До автогарата на „Грейхаунд“. Но преди това спри при някой магазин за алкохол.
На Фрейзър му писна да обикаля и да търси игла в копа сено. Бяха препратили информацията за Пайпър на градската полиция, в това число и номера на колата му. Беше заподозрян в убийство на федерални агенти. Въоръжен и опасен, може би ранен. Ченгетата щяха да го вземат на сериозно. Болниците щяха да са нащрек. На Фрейзър не му оставаше друго, освен да надхитри Пайпър. Какво ще прави с базата данни, ако вече разполагаше с нея? Къде щеше да иде? Нямаше да може да отлети обратно за Ню Йорк, без да го пипнат. И тогава се сети.
Спенс. Утре беше денят на смъртта на Спенс.
Той живееше в Лас Вегас. Изглеждаше съвсем логично Уил да се срещне със Спенс там и да му предаде базата данни. Вероятно Вегас трябваше да бъде следващата спирка на Дейн Бентли.
Не се налагаше да гони Пайпър. Достатъчно беше просто да отиде в Лас Вегас и да чака пристигането му.
— Преди двайсет минути Пайпър е използвал кредитната си карта в „Уол-Март“ на Креншоу — докладваха от оперативния център.
— Какво е купил? — попита Фрейзър.
— Компютър, раница, малко дрехи и купища марли и бинтове.
— Добре. Връщаме се обратно в Невада. Знам накъде е тръгнал.
Уил си купи еднопосочен билет до Лас Вегас и плати в брой. Разполагаше с три часа до тръгването на автобуса, но не му се искаше да се мотае из автогарата. От другата страна на улицата имаше магазин за понички. Изкуцука в едно сепаре с кафе и допълнителна картонена чашка. Сипа си половин чаша „Джони Уокър“ под масата, пъхна шест ацетаминофена в устата си и ги изпи с няколко огнени глътки.