— Добре.
— Къде е Фили? — попита Уил.
— Лора и Грег се грижат за него при езерото. Трябва да им звънна.
С помощта на Нанси Уил се замъкна обратно до дивана.
— Тук ще се отприщи същински ад. Ще дойдат още наблюдатели. Трябва да действаме бързо.
— Какво искаш да направя? — попита тя.
Уил отново стисна ръката на Кениън.
— Алф, къде Хенри е сложил документите на Кантуел?
— В долното чекмедже — слабо отвърна Кениън. — Ей там.
Нанси изтича до бюрото. Листата пергамент бяха в проста папка върху книгата за 1527 г. Писмата от Феликс, Калвин, Нострадамус и онази последна страница, на която беше надраскано: 9 февруари, 2027: Finis Dierum.
— Онзи принтер може ли да сканира? — попита Уил и посочи принтера до настолния компютър.
Можеше. Беше бърз, от скъпите, и страниците минаха за нула време през скенера. Уил й каза да копира писанието от Вектис и останалите документи на флаш паметта, която извадиха от джоба на Фрейзър.
После отвори лаптопа си, включи паметта и щракна върху Хенри Нет. Някъде откъм хълмовете се чуваха сирени. Трябваше му парола.
— Алф, каква е паролата на Хенри за мрежата?
Санчес разтърси Кениън.
— Изгубил е съзнание.
Уил разтърка очи и се замисли за момент.
После написа: 2027.
И влезе.
Воят на сирените приближаваше. Уил бързо написа имейл, прикачи файлове и натисна бутона за изпращане.
Грег, момчето ми, животът ти никога няма да бъде същият, помисли си той. И не само твоят.
Нанси му помогна да се изправи и се повдигна на пръсти да го целуне — само така можеше да достигне устата му.
— Вземи книгата и писмата — каза й той. — Искам да ида в болницата и да се прибера у дома с теб. В този ред.
39
Единственото нещо, което се движеше бавно в живота на Уил, бе тихото кап-кап-кап на антибиотиците, вливани във вените му.
Лежеше тази понеделнишка вечер в леглото си в презвитерианската болница в Ню Йорк и се наслаждаваше на един от редките случаи на спокойствие. От момента, в който линейките и полицията пристигнаха в дома на Спенс в Хендерсън, около него непрекъснато сновяха доктори, медицински сестри, ченгета, агенти на ФБР и хора от Въздушната медицинска помощ, които му надуваха главата през целия път от Вегас до Ню Йорк.
Болничната му стая имаше убийствен изглед към Ийст Ривър. Ако сградата беше жилищна, апартаментите щяха да са безумно скъпи. Но за първи път на Уил му липсваше мъничкият двустаен апартамент — и не заради друго, а защото там бяха жена му и синът му.
Това бе относително затишие, преди бурята отново да връхлети. Беше изкъпан с гъба от яка дребна сестра, която работеше със скоростта на автомивка. Сега похапваше от вечерята си и гледаше спортен канал, за да се почувства отново нормално. Нанси скоро щеше да дойде с риза и пуловер, за да може да се представи в приличен вид пред телевизионните камери.
Отвън стаята му се пазеше от кордон агенти на ФБР, достъпът до етажа се контролираше. Служители от министерството на отбраната и ЦРУ се опитваха да се доберат до него, а главният прокурор се бе вкопчил в смъртна битка с гневните си колеги от Пентагона и Вътрешна сигурност. За момента стената на ФБР държеше.
Светът не беше очаквал новината, която заля улиците, пощенските кутии, праговете и интернет една сънена неделя сутрин точно преди Вси светии.
Заглавията във „Вашингтон Пост“ гръмко оповестяваха история, която на пръв поглед караше хората да си помислят, че уважаваният вестник разпространява слухове:
Статията от 50 000 думи не беше измама. Към нея имаше приложени много документи и цитати от Уил Пайпър, бивш специален агент от ФБР, разследвал случая „Апокалипсис“, който разказваше за някой си Марк Шакълтън, компютърен магьосник, изследовател от Зона 51, замислил зловещата шега с фиктивните серийни убийства в Ню Йорк, както и за тайната правителствена акция, целяща защитата на секретната база в пустинята, пазена цели шест десетилетия. „Вашингтон Пост“ разполагал с копие на базата данни за САЩ до 2027 г. и журналистите успешно сверили предсказанията й с датите на раждането и смъртта на стотици хора от цялата страна.