Двамата отново седяха до камината в голямата зала. Уил се застави да изломоти:
— Пророци. Какво ще правим с пророците?
— Наистина ли имаш сили да се заемеш със следващата загадка? — въздъхна тя. — Толкова съм уморена.
Изабел също заваляше думите. Пресегна се и докосна коляното му. Май бяха на път да повторят снощното изпълнение.
— Кажи ми няколко имена на пророци.
Тя се намръщи.
— Ох, поврага. Исая, Йезекиил, Мохамед. Не знам.
— Някакви връзки с къщата?
— Не мога да се сетя за никакви, но съм скапана, Уил. Да започнем утре на свежа глава.
— Трябва скоро да се прибирам.
— Ще започнем рано. Обещавам.
Не я покани в стаята си — намери сила на волята да не го направи.
Вместо това седна на неудобния стол до леглото и тромаво написа съобщение на Нанси.
Улика №2 зад плочка с вятърна мелница.
Още едно откровение. Играта се усложнява. Работя по улика №З. Да знаеш някакви пророци???
Иска ми се да беше тук.
Двадесет минути по-късно, докато се унасяше, не намери сила на волята да попречи на Изабел да се промъкне в стаята. Когато тя се мушна под завивката, той измърмори:
— Виж, съжалявам. Жена ми.
Тя изстена и го попита като дете:
— Не мога ли просто да спя тук?
— Разбира се. Ще се пробвам някъде другаде.
Тя заспа, както го беше прегърнала, а когато настъпи утрото, не бе помръднала нито на сантиметър.
Сутринта беше приятна и топла. Уил и Изабел решиха след закуска да се възползват от чудесния слънчев ден, за да се разходят на чист въздух и да формулират плана си за атака.
Докато Уил отиваше за пуловера си, му се обади Нанси.
— Хей, здрасти — възкликна той. — Рано си станала.
— Не можах да заспя. Препрочитах стихотворението.
— Браво на теб. Как така?
— Помоли ме за помощ, не помниш ли? Искам да се върнеш у дома, така че съм мотивирана. Втората улика важна ли беше?
— От историческа гледна точка. Имам много неща да ти разказвам. Име на пророк. Кого според теб е имал предвид старият Уили? Нали си фен на Шекспир.
— Точно за това си мислех. Шекспир би трябвало да знае всички библейски пророци — Илия, Йезекиил, Исая, Йеремия, както и Мохамед, естествено.
— И тя се сети за тях.
— Коя?
Той се поколеба за момент.
— Изабел, внучката на лорд Кантуел.
— Уил… — остро започна тя.
— Тя е просто студентка — побърза да я успокои Уил. — Нищо за тези типове не светва лампичката.
— А Нострадамус? — попита тя.
— Изабел не го спомена.
— Не мисля, че Шекспир е намеквал за Нострадамус в някоя от пиесите си, но той е бил популярен в цяла Европа по негово време. Пророчествата му били бестселър. Прегледах ги в малките часове.
— Виж, това си заслужава — рече Уил. — Как е изглеждал Нострадамус?
— Брадат тип в расо.
— Такива тук с лопата да ги ринеш — въздъхна Уил.
Градината зад къщата беше запусната и подивяла, тревата бе оставена да расте на воля и започваше да повяхва с напредването на есента. На времето бе представлявала чудесен парк, заемащ площ два хектара и с великолепен изглед към нивите и горите. В най-добрите си години дядото на Изабел бе държал постоянен градинар с помощник, а освен това сам активно бе участвал в поддръжката му. Никой детайл от Кантуел Хол не бе пострадал повече от напредналата възраст на стария лорд и олекващата му банкова сметка. Едно местно момче подрязваше тревата и плевеше от време на време, но от екзотичните растения и безупречните цветни лехи не бе останало нищо.
Недалеч от къщата имаше запустяла лятна кухня, а зад нея — две обширни триъгълни лехи от двете страни на централната чакълена алея, водеща към овощна градина. Покрай тях растяха ниски вечнозелени дръвчета, а на времето лехите били покрити с високи декоративни треви и виещи се украси от многогодишни растения. Сега те приличаха по-скоро на оклюмали гъсти джунгли. След овощната градина започваше голяма, обрасла с плевели поляна, любимото място на Изабел като малка, особено през лятото, когато цялата се покривала с невероятни бели маргаритки.
— Две за радост — неочаквано рече тя и посочи.
Уил я погледна объркано и присви очи към синьото небе.
— Там, на покрива на параклиса. Две свраки. Една за мъка, две за радост, три за момиче, четири за момче.