Мишел Нострадамус
1555 г.
26
1581 г.
Роксал
Едгар Кантуел изглеждаше и се чувстваше като много стар човек. На седемдесет и четири годишна възраст всичко бе станало сиво — косата, брадата, дори сбърчената му кожа. Измъчваха го болежки, от възпалените зъби чак до страдащия от подаграта палец на крака, и настроението му бе хронично кисело. Основните му удоволствия бяха сънят и виното, и той посвещаваше по-голямата част от времето си тъкмо на тях.
Дъщерите му Грейс и Бес бяха грижовни към него, а съпрузите им се оказаха доста сносни хора. Най-малкият му син Ричард бе добър, ученолюбив момък, който на тринадесетгодишна възраст вече владееше старогръцки и латински, но Едгар не можеше да погледне хубавата му глава, без да си помисли за майката на момчето, която умря от родилна треска два дни след раждането.
А големият му син Джон бе неговото проклятие, извор на гняв и раздразнение. Деветнадесетгодишният младеж се бе превърнал в обикновен пияница и женкар, който сякаш се отнасяше с презрение към всичко, което Едгар смяташе за свято.
Смътно си спомняше, че в младостта си също бе бунтовно момче със склонност към разгулно поведение, но винаги се бе подчинявал на баща си и бе изпълнявал желанията му — дори беше заминал да учи в онзи ужасен колеж „Монтежу“, досущ като тъпо агне, отиващо на заколение.
Джон не се придържаше към подобно синовно уважение и подчинение. Беше дете на своето време, замаяно от украшенията на модерната епоха на Елизабет — елегантните дрехи, фриволната музика, театралните трупи и твърде пренебрежителния подход към сериозни теми като Бог и религия. Според Едгар синът му уважаваше повече каната вино или задника на някое момиче, отколкото желанията на баща си. Ако синът му Ричард беше по-големият, Едгар нямаше да се ужасява толкова много от това кой ще го наследи.
А завещанието му бе особено ценно и трябваше да се пази, защото през целия си живот бе работил най-усърдно за короната, за страната и за Кантуел, и нямаше желание да прехвърли с лека ръка постигнатото с мъка влияние на един впиянчен глупак. Поел отговорността на барон веднага след ненавременната смърт на баща си, той бе започнал кариера на кралска служба и бе принуден внимателно да подбира пътя си през коварните води на държавната политика.
Когато се върна в Англия през 1532 г., крал Хенри вече се бе оженил тайно за Ан Болейн, без това да стане известно на Едгар, както и на повечето му поданици, с което започна големият му конфликт с Рим заради желанието му да анулира първия си брак с Катерина Арагонска. Това бе напрегнат период за Едгар, който се посвети на управлението на имението, построяването на параклиса по подобие на „Нотр Дам“ в чест на убития си баща, заемането на съответстващ за юридическото му образование пост в Съвета на пограничните области и намирането на подходяща съпруга.
Скъсването на веригите, свързващи Англия с Рим, бе постепенно, чрез серия политически ходове и контраходове, достигнали кулминацията си при първата голяма криза за Едгар, когато през 1534 г. Парламентът прие Закона за върховенството, според който се смяташе за държавна измяна отричането, че Хенри е върховен водач на Църквата в Англия.
Едгар побърза да засвидетелства предаността си към краля, тъй като си даваше сметка за мърморенето в двора заради католическото светилище, което издигаше в Роксал. Разбира се, той бе добър католик, но годините в Париж, приятелството му с Жан Калвин и тайното знание, че предопределеността е несъмнена, го направиха достатъчно „протестант“, за да убеди сам себе си, че не обрича душата си на проклятие в ада, като застава на страната на краля в неговото начинание за преустройство на църквата.
Крал Хенри подтикваше Томас Кромуел, Кромуел подтикваше Парламента и лека-полека връзката между Англия и Рим изтъняваше, за да се скъса окончателно през 1536 г. Законът против авторитета на папата бе последният гвоздей в ковчега. Англия вече бе реформистка страна.
Едгар се ожени за Катрин Пийк, скромна жена от заможно семейство, но тя умря при раждане и го остави бездетен вдовец. Той се посвети изцяло на кариерата си и стана съдия във Висшия мирови съд, после във Върховния съд, където се издигна до главен съдия. Състоянието му се увеличаваше и намаляваше с възхода и падението на третата жена на Хенри, Джейн Сиймур, тъй като родът Сиймур имаше кръвни връзки с Кантуел. Но когато синът й Едуард се възкачи на престола през 1547 г. и братът на Джейн, Едуард Сиймур, стана лорд протектор, Едгар стана член на Камарата на лордовете и на личния съвет на краля.