Реформацията на крал Едуард бе по-сурова от тази на баща му и от страната бяха заличени всички следи от папството. Разтурването на католическите църкви се превърна в оргия с разбити витражи, изпотрошени статуи и изгаряне на църковни одежди. Свещениците бяха освободени от обета им за безбрачие, шествията, мощите и реликвите бяха забранени, каменните олтари бяха сменени с дървени маси за причастие. От далечната Женева приятелят на Едгар, Калвин, упражняваше огромно влияние върху Британските острови. Малкият параклис на Едгар оцеля в тези смутни времена само защото се намираше на частна територия, собственост на могъщ и дискретен благородник.
Махалото се люшна за известно време в другата посока, когато кралица Мери наследи брат си и зае престола за пет кратки години. Мери страстно се мъчеше да възстанови католическата вяра. Сега беше ред на протестантите да бъдат подложени на гонения и изгаряни на клада. Едгар набързо преоткри католическите си корени, като се ожени за втората си съпруга Джулиана от католическо семейство от Стратфорд на Ейвън. Джулиана, която бе почти петнадесет години по-млада от него, започна да му ражда деца почти едно след друго и двете му дъщери се появиха на този свят като католички.
После махалото отново се люшна. През 1558 г. Мери умря, сестра й Елизабет стана кралица и Англия отново се превърна в протестантска държава. Едгар побърза да се върне в лоното на протестантството, оставайки глух към настоятелните молби на жена си, която въпреки това продължи да организира тайно литургии в параклиса и да образова дъщерите си с Библия на латински. Макар и на напреднала възраст, той най-сетне стана баща на син, който бе кръстен Джон в безупречна католическа церемония. Пет години по-късно се роди Ричард, а Джулиана изгуби живота си сред солените сълзи на Едгар.
И ето че сега напрежението от живота като политически и религиозен хамелеон вземаше своето. Едгар страдаше от старчески болежки и рядко напускаше Кантуел Хол. Не бе стъпвал в двора от две години и предполагаше, че кралицата напълно е забравила за съществуването му. Но най-вече се тормозеше от безпътния си син.
Беше горещ летен ден, но на Едгар непрекъснато му беше студено. Продължаваше упорито да седи до малката камина в спалнята, с шал на раменете и завити с одеяло крака. Нямаше никакъв апетит и го мъчеше непрестанно разстройство, което приписваше на лекарствата, давани му от онзи дръвник аптекаря срещу подаграта. Ако старият лечител Нострадамус бе все още жив, Едгар щеше да го помоли от все сърце да дойде в Англия и да се погрижи за заболяванията му.
От градината под прозореца си чу мъжки смях и лудуване и когато стисна от гняв развалените си зъби, болката едва не го събори от стола. Допи остатъка от виното си на бързи големи глътки, като си измокри брадичката. По-добре умът му да бъде размътен, отколкото да понася тази физическа и духовна мъка. Прииска му се да имаше книгата от Вектис, в която се намираше датата на неговата смърт, за да знае колко още му остава да страда. Навън синът му отново се смееше и бърбореше като момиче.
Джон пиянски се наслаждаваше на великолепния ден в разгара на лятото, когато тревата е буйна и зелена, слънцето — горещо и жълто, а цветята в градината — пламтяща оргия от цветове. Играеше на стрелба, но натъпканите със слама мишени бяха в безопасност от неточно пуснатите му стрели. Всеки път, когато пропускаше, приятелят му буквално падаше на земята в истеричен смях.
— Гледай си работата, Уил — извика Джон. — Ти и толкова не можеш!
Макар и млад, Джон вече имаше дебелото тяло на човек от простолюдието — по-скоро пияница и кавгаджия, отколкото джентълмен или учен. Подобно на някои от връстниците си беше гладко избръснат, което според баща му правеше лицето му да изглежда голо. Брадичката на Кантуелови изглеждаше по-добре под брада, пък и младежът не бе от красавците. Приличащият на клюн нос не стоеше добре между воднистите му очи и месестите бузи, устните му бяха извити в постоянна похотлива усмивка. През двете си злощастни години в Оксфорд, преди да бъде изгонен за непристойно поведение, дамите от бордея се ужасяваха при мисълта, че могат да бъдат избрани от грубия простак.
Приятелят му бе от по-изисканите. Беше седемнадесетгодишен, жилав и мускулест, с интелигентно лице и настойчиво растящи мустаци и козя брадичка. Дългата му черна коса се спускаше над яката му като абанос на фона на гладката му кожа. Дяволитият поглед на сините му очи и обаятелната усмивка сякаш не изчезваха нито за миг. Дикцията му бе ясна и точна, около него витаеше ореол, който изискваше хората да го приемат на сериозно.