Познаваше Джон Кантуел от дете, когато двамата посещаваха новото кралско училище в Стратфорд. Макар Уил да бе далеч по-добър ученик, баща му, който бе търговец, не разполагаше с достатъчно средства да го изпрати в университет. Когато бе изгонен от Оксфорд, Джон се върна в родния си край и отново се сближи с момъка. Двамата възстановиха доброто си приятелство и се радваха на веселяшката си компания.
Уил цръкна в устата си ейл от един мях и грабна лъка от пияния си другар.
— Всъщност мога далеч по-добре, сър.
Плавно опъна тетивата, прицели се и стреля. Стрелата полетя право към целта си и се заби в центъра й.
— Проклет да си в Хадес, майстор Шекспир — изстена Джон.
Уил му се ухили и хвърли лъка, за да пийне още ейл.
— Да идем вътре — предложи Джон. — Стана много горещо за спортуване. Към любимата ти библиотека!
И наистина, всеки път, когато влизаше в библиотеката на Кантуел, Уил заприличваше на малко момче, попаднало в стая с плодови торти, оставени без никакъв надзор. Тръгна направо към една от любимите си книги — „Успоредни животописи“ на Плутарх, — взе я от лавицата и се настани в един голям стол до прозореца.
— Трябва да ми я дадеш да я отнеса вкъщи, Джон — рече той. — Ще ми послужи по-добре, отколкото на теб.
Джон извика на прислужника да донесе още ейл и се пльосна на дивана.
— Ами открадни я. Скрий я под ризата. Не ми пука.
— Но на баща ти сигурно ще му пука.
— Не вярвам да се усети. Вече престана да чете. Вече нищо не прави. Идва тук единствено за да държи книгата в скута си и да я потупва като любимо куче. — Джон произнесе „книгата“ с подигравателно почитание и посочи презрително тома, заемащ най-важното място на първата лавица. На гръбчето му бе изписано числото 1527.
Уил се разсмя.
— А, магическата книга на Кантуел Хол. — И продължи с тънък детски гласец: — Кажете моля, сър, кога ще ме сполети най-черната участ?
— Днес, ако не си затвориш устата.
— И кой ще бъде инструментът на смъртта ми, момче?
Джон изля още ейл в гърлото си.
— Гледаш в очите му.
— Ти ли? — презрително се изсмя Уил. — Ти и твоите легиони?
Това бе покана за борба и двете момчета станаха и закръжиха един срещу друг с кикот. Когато Уил се втурна да повали приятеля си, Джон се пресегна за първата попаднала му подръка книга и я стовари върху главата му.
— Оу! — Уил спря атаката, разтри тила си и вдигна книгата от пода. Страниците се отлепиха от подвързията. — О, богове! Каква трагедия — мелодраматично извика той. — Ти разкъса гръцка трагедия и събуди гнева на Софокъл!
Глас откъм вратата ги стресна.
— Съсипа книга на татко!
Младият Ричард стоеше на прага с ръце на хълбоците, подобно на някакво възмутено момиче. Устните му трепереха от ярост. Никой в рода не бе по-добре настроен към любимите вещи на баща му и той приемаше като лично оскърбление поведението на брат си.
— Разкарай се, дребен — каза Джон.
— Няма. Трябва да признаеш пред татко какво си направил.
— Остави ни, дребосък, или ще ми се наложи да признавам повече провинения.
— Няма да се махна! — упорито отвърна Ричард.
— Тогава аз ще те махна.
Джон се хвърли към вратата. Ричард се обърна и побягна, но не беше достатъчно бърз. Бе хванат в центъра на голямата зала точно преди да се мушне под банкетната маса.
Джон грубо го събори по гръб и го възседна с колене на раменете му и бедра на кръста, така че момчето не можеше да помръдне. Оставаше му само да плюе, което вбеси по-големия му брат и той го удари с юмрук по главата. Пръстенът му с плочка одраска кожата и разкъса кръвоносен съд. Бликналата кръв сложи край на разправата. Джон изруга, пусна брат си и докато Ричард бягаше, изкрещя след него, че сам си го е изпросил с нахалството си.
Няколко минути по-късно Джон отново попийваше в библиотеката, а Уил беше заровил нос в книгата. Едгар Кантуел се появи в помещението, тътрейки болния си крак, наметнал на раменете си неподходящо за топлото време тежко наметало. Имаше страховита физиономия, смес от ярост и отвращение, а дрезгавият му вик направо съсири кръвта на сина му.