— Наранил си момчето!
Джон се нацупи пиянски.
— Сам се нарани. Беше случайно. Шекспир ще потвърди.
— Нищо не видях, сър — отговори честно Уил, като се мъчеше да избегне погледа на стареца.
— Е, млади господа, аз пък виждам двама пияни идиоти, които не стават за нищо, освен за мързел и грешни забавления. С теб, Шекспир, да се оправя баща ти, но тази отрепка е моя!
— Той ще се жени, татко — нахално изсумтя Джон. — Скоро Ан Хатауей ще трябва да се оправя с него!
— Женитбата и продължаването на рода са по-благородни от всички твои стремежи! Пиянството и ходенето по курви са единствените ти желания.
— Е, поне помежду ни има нещо общо, татко — насмешливо отвърна Джон. — Желаеш ли още вино?
Старецът избухна и лицето му стана тъмночервено.
— Аз съм не само твой баща, но и юрист, глупако! Един от най-добрите в Англия. Не се уповавай на правото си на първороден. Има прецедент за наследяване от по-малкия син и аз имам достатъчно влияние върху съда в графството, за да те обявя за негоден наследник и да посоча вместо теб брат ти! Продължавай в същия дух и ще видиш какво ще се случи!
Разтреперан от гняв, Едгар излезе, оставяйки двамата младежи лишени от дар слово. Накрая Джон наруши мълчанието и насмешливо изграчи с пресилено приповдигнато настроение:
— Какво ще кажеш да пратя слугата да донесе бутилка медовина от избата?
Беше късно през нощта и всички си бяха легнали. Двамата приятели бяха убили часовете в библиотеката, като се напиха, дремнаха, изтрезняха и отново се напиха. Бяха проспали вечерята и по-късно слугите им бяха донесли ядене.
Приливите и отливите в пиянството бяха помрачили настроението на Джон. Докато Уил минаваше от една книга на друга, Джон се взираше намусено в нищото.
На светлината на свещта внезапно зададе въпроса, който го мъчеше през целия ден.
— Защо ми е да се стремя към нещо повече от вино и жени? Какъв е смисълът да четеш, учиш и работиш до полуда? Така или иначе всичко това е мое. Скоро ще бъда барон с достатъчно земя и пари.
— Ами ако баща ти реши да осъществи другия си план за наследник? Чудя се дали кървящият ти брат ще държи каната и кесията ти пълни?
— Баща ми просто си приказва, нищо повече.
— Не бих бил толкова сигурен на твое място.
Джон въздъхна.
— Ти, млади Уили, не носиш бремето на благородник.
— Бреме значи! — подигравателно подхвърли Уил. — Нямам желание да ставам по-добър, тъй като винаги съм смятал, че времето ще го направи вместо мен. Колкото до теб, не може да се отрече, че си поставяш високи цели.
— Целите ми не са чак толкова високи.
— Не са? — Джон се разсмя. — Да бъдеш сред великите актьори? Да пишеш пиеси? Цял Лондон да те боготвори?
Уил махна с ръка като актьор в пиеса.
— Дреболии.
Джон отвори поредната бутилка медовина.
— Знаеш ли, имам един стар и несподелен стремеж, който ми осигурява определено предимство пред скъпото ми самодоволно братче.
— Друго предимство освен размерите ти ли?
— Книгата — изсъска Джон. — Зная тайната на книгата. А той не я знае и няма да я научи, докато не порасне.
— Та дори аз я знам!
— Само защото си ми приятел и се закле.
— Да бе, вярно. Заклех се — отегчено потвърди Уил.
— Не го приемай така несериозно.
— Добре. Напълно съм сериозен.
Джон взе книгата от Вектис от лавицата и седна с нея до Уил. Гласът му стана тих и заговорнически.
— Зная, че не си чак толкова вярващ, но имам една идея.
Уил повдигна заинтересувано вежди.
— Виждал си писмото. Знаеш какво е писал онзи стар монах Феликс. Може пък библиотеката да не е била унищожена. Ами ако все още съществува? Ами ако успея да я открия и да се сдобия с всички книги? Тогава какво ще ми пука дали ще получа нищожния Роксал? Ако държа ключовете за бъдещето, ще бъда по-богат от всеки лорд, по-прочут дори от онзи приятел на баща ми, дъртия Нострадамус, който, както много добре знаем, не е имал чак толкова големи способности.
Уил го гледаше как говори, пленен от лудостта в погледа му.
— И какво смяташ да правиш, да отидеш там ли?
— Да! Ела с мен.
— Ти си побъркан. Смятам да се женя, а не да участвам в приключение. Вярно, скоро ще замина за Лондон, но не по-нататък. Пък и смятам писанията на онзи абат за измислица. Скалъпил е хубава история, признавам му го, но рижави монаси със зелени очи? Прекалено е.