Движението по магистралата бе натоварено, но караваната все пак приближаваше изхода към Долен Манхатън.
— Добре, Алф — рече Спенс. — Време е за улика номер четири. Това ще бъде piece de resistance, черешката на тортата, нали, Уил?
— Да — печално отвърна Уил. — Върхът на сладоледа, спор няма.
Кениън се зае с последните страници в папката. Прочете превода на Изабел на завършека на писанието на Феликс с тих монотонен глас и когато приключи, настъпи мълчание. Отново започна да вали и чистачките се задвижиха като бавен метроном.
— Finis Dierum — прошепна най-сетне Кениън.
— Точно от това се страхувах — каза Спенс. — Най-лошият сценарий. Мамка му.
— Не можем да сме сигурни — запръска слюнки Кениън.
— Знаем, че ще умра след три дни — озъби се Спенс.
— Да, стари приятелю, знаем го. Но това е съвсем различно. Може да има и друго обяснение за масовото им самоубийство. Може да са се повредили нещо. Умствено заболяване. Инфекция. Кой знае?
— Или пък са си свършили работата. Поне признай, че е възможно!
— Разбира се, че е възможно. Доволен ли си?
— Току-що удовлетвори желанието на един умиращ да се съгласиш с него. Нещо против да продължиш в същия дух още малко?
Уил ги прекъсна с прозаичното:
— Завий тук.
Беше му писнало от тези дъртаци, от Библиотеката и от всичко свързано с нея. Не биваше да допуска да се забърква в шантавия им свят. Искаше да види гърбовете на Спенс и Кениън и да забрави за всичко случило се. 2027 беше утре. Искаше жена си и сина си. Искаше днешния ден.
Упъти Спенс до главната квартира на ФБР на Либърти Плаза и го зачака да отвори вратата на караваната.
— Дотук бях, приятели — рече Уил. — Съжалявам за идната седмица. Какво да кажа? Още ли смяташ да ми оставиш това чудо?
— Правото на собственост и ключовете ще ти бъдат изпратени. Някой ще ти каже откъде можеш да вземеш караваната.
— Благодаря.
Вратата все още си оставаше затворена.
Спенс издиша енергично.
— Трябва да ми позволиш да видя базата данни! Трябва да зная за семейството си! Няма да умра, без да разбера дали ще доживеят до двайсет и седма!
Уил избухна.
— Забрави! Нищо повече няма да правя за вас! Изложихте мен и семейството ми на риск! Благодарение на вас си навлякох куп неприятности и нямам абсолютно никаква идея как да оправя кашата. Вашите наблюдатели са просто платени убийци с карти за излизане от затвора.
Спенс се опита да го хване за ръката, но Уил се дръпна.
— Отваряй вратата.
Спенс се обърна с умоляваща и отчаяна физиономия към Кениън.
— Има ли някакъв начин да те разубедим, Уил? — попита Кениън.
— Не, няма.
Кениън сви устни и му подаде пълна найлонова торба.
— Поне вземи това и си помисли. Обади ни се, ако размислиш. — Извади мобилен телефон от джоба на колана си и го размаха пред Уил. — Въвели сме нашия номер. Имат много минути. Ще трябва да летим обратно за Лас Вегас. Ще намеря човек да достави караваната.
Уил погледна в торбата. Вътре имаше половин дузина предплатени телефони. Много добре знаеше системата. Наблюдателите слухтяха за всичко. Анонимните предплатени телефони бяха единствените средства за комуникация, до която нямаха достъп. Призля му от телефоните и онова, което загатваха, но въпреки това взе торбата със себе си, когато слизаше от караваната.
Не погледна назад, не им махна с ръка.
Един униформен човек от охраната в лобито разпозна Уил.
— Хей, виж кой ни е дошъл на гости! Как я караш, човече? Как е пенсията?
— Животът продължава — отвърна Уил. — Някакъв шанс да изненадам жена си?
— Съжалявам, мой човек. Трябва да бъдеш записан и ескортиран. Все същите стари правила.
— Ясно. Можеш ли тогава да й се обадиш и да й кажеш, че съм тук?
Нанси излетя от асансьора и го прегърна, и когато Уил изправи гръб, краката й се вдигнаха над пода. Лобито беше пълно с хора, но не им пукаше.
— Липсваше ми — каза тя.
— И ти на мен. Съжалявам.
— Недей. У дома си. Всичко приключи.
Уил я пусна. Тя забеляза скръбната му физиономия и разбра, че нещо ужасно се е забатачило.
— Никак не ми се иска да ти го казвам, Нанси, но не е приключило.