— Направих една глупост.
— Това откога е новина?
— Знаеш за споразумението ми с властите за пазене на тайна, нали?
— Да?
— Един вид, престъпих го.
Зек веднага го прекъсна и премина на професионална вълна.
— Виж, не казвай нищо повече. Трябва да се срещнем да поговорим.
— Питах се дали можем да останем в къщата ти в Ню Хемпшир за няколко дни, стига да не я ползвате.
— Разбира се, че можеш. — Зек замълча за момент. — Уил, линията сигурна ли е?
— Телефонът е чист. Имам един и за теб. Ще ти го изпратя.
Зек долавяше напрежението в гласа на приятеля си.
— Добре. И да пазиш Нанси и кръщелника ми, задник такъв.
— Ще ги пазя.
Уил и Нанси бяха пристигнали без предупреждение в Уайт Плейнс и Липински настояха да вечерят навън вместо да скалъпват нещо от остатъците. Ябълковият пай изстиваше до отворения прозорец и щеше да е готов, когато се върнат. Горе в старата стая на Нанси, която сега двамата с Уил използваха, тя си сложи малко грим пред огледалото на тоалетната масичка от детството й. В отражението видя Уил да седи на леглото и да връзва обувките си. Изглеждаше уморен и окаян.
— Добре ли си?
— Чувствам се като лайно.
— Виждам. Приятни хора ли бяха?
— Кантуел ли? — тъжно попита той. — Да. Старецът беше страхотен образ — английски лорд, изваден сякаш от филм.
— А внучката?
— Прекрасно момиче. Умна. — Почти се задави. — Имаше много неща, за които да живее, но не й е било писано.
Запита се дали току-що не си е признал, но дори да имаше някакви подозрения, Нанси ги подмина.
— Джим отговори ли на обаждането ти?
— Да. Съгласи се да ни остави къщата си в Алтън. Няма да ни намерят там. Ще дам един от телефоните на родителите ти, за да поддържаме връзка.
— Поне мама и татко са щастливи. Фили ще им гостува цялата нощ.
Фрейзър мразеше липсата на автономия. Чувстваше се като крепостен селянин с това задължение да се обажда на секретаря Лестър на всеки няколко часа, а ако не беше точен като часовник, адютантът на Лестър го търсеше. Историята с Декорсо бе определила съдбата му. Лайняната лавина бе тръгнала надолу.
Лестър вдигна. Май беше на някакво парти, чуваше се бърборене и звън на чаши.
— Момент — каза Лестър. — Чакай да намеря по-спокойно място.
Фрейзър седеше в колата си. Беше изритал хората си в студената нощ, за да остане сам. Сега те се мотаеха начумерено навън. Двама пушеха.
— Добре. Тук съм — обади се отново Лестър. — Какво е положението?
— Готово е. Остава само да чакаме.
— Вероятност за успех?
— Висока. Много висока.
— Не мога да позволя издънка, Фрейзър. Нямаш представа какъв удар беше да заловят твоя човек. Историята стигна чак до върха. Чух, че министър-председателят измъкнал президента от кенефа, за да му крещи по телефона. Разправял неща за пробив в доверието между съюзници, нарушаване на специалните отношения и разни подобни. После британците заплашили да оттеглят морската си подкрепа за „Помагаща ръка“. А не е нужно да ти казвам, че това преебава моя живот на няколко нива. Нямаш представа каква логистична подготовка сме направили. Почти толкова голяма, колкото при инвазията в Ирак. Веднага след събитието в Каракас трябва да сме готови да действаме. Със или без британците.
— Да, сър, разбирам — с равен тон отвърна Фрейзър.
— Дано да е така. Е, наградата ти идва. За да запази мира, президентът се съгласи да отвори кимоното за първи път. Ще пусне британците в Зона 51. Следващата седмица ще изпратят екип на СРС и ти ще трябва да си им домакин, при това много любезен, мамка му. Но се заклевам, Фрейзър, преебеш ли тази операция, ще им бъдеш домакиня.
На връщане от вечерята в „Епълби“ Джоузеф спря при един късно работещ клон на Ю Пи Ес, за да може Уил да изпрати телефона на Зекендорф. Филип безметежно спеше на бебешкото си столче. Когато се връщаше към колата, Уил забеляза колко мразовито е станало. Валеше студен дъжд, минаваше в суграшица.
— Щом Фили е тук, довечера ще пусна отоплението — обяви винаги пестеливият Джоузеф.
Семейството се приготви за вечерта. Нафтовата пещ боботеше в мазето като стар приятел. Сложиха Фили в креватчето му и Нанси си легна със списание. Липински се оттеглиха в спалнята си да гледат някакво телевизионно предаване, а Уил остана да седи мрачно в дневната, невъобразимо уморен, но неспособен да заспи.