Изведнъж го обхвана неустоимо желание да пийне нещо — но не чаша от вездесъщото мерло на Джоузеф, а хубаво силно уиски. Знаеше, че Липински не си падат по концентрати, но разрови шкафовете, в случай че някой им беше донесъл подарък. Не намери нищо, затова взе ключовете от колата на Джоузеф, измъкна се от къщата и тръгна да търси бар.
Насочи се към главната търговска улица Мамаронек Авеню и спря колата на един платен паркинг недалеч от Мейн Стрийт. Беше мрачна, мокра, мизерна нощ и по улицата нямаше много движение. Единствената по-весело осветена сграда бе на новия хотел „Риц Карлтън“ и Уил се запъти към нея с вдигната яка, за да се защити от дъжда.
Барът се намираше на най-горния четиридесет и втори етаж и Уил се настани в един фотьойл и се наслади на гледката като от космически кораб. На юг Манхатън бе като пръсти от светлинки, реещи се в тъмното. Барът не бе много пълен. Поръча си „Джони Уокър“. И си обеща, че няма да прекалява.
Един час и три питиета по-късно не беше пиян, но не беше и съвсем трезвен. Смътно си даваше сметка, че три жени на средна възраст в другия край на помещението не свалят поглед от него, а сервитьорката е изключително грижовна. Типично. Случваше се непрекъснато и обикновено се възползваше от това, но тази вечер не бе в настроение.
В известен смисъл беше безнадеждно наивен да си мисли, че можеше да подпише споразумението за конфиденциалност и да си тръгне от Библиотеката, необременен от знанието за нея и без да стане неин роб. Беше се опитал да я игнорира, да живее живота си, без да мисли за веригите на предопределението. И известно време се справяше, докато Спенс и Кениън не се появиха с караваната си.
Сега беше затънал до уши, задушен от осъзнаването, че Изабел и дядо й е трябвало да умрат, защото е трябвало да ги посети. И Спенс е трябвало да го убеди да замине за Англия. И Уил е трябвало да се пенсионира заради случая „Апокалипсис“. И Шакълтън е трябвало да открадне базата данни и да скалъпи престъпленията си. И Уил е трябвало да бъде негов съквартирант. И е трябвало да има атлетични способности и ум, за да влезе в „Харвард“. И пристрастеният му към алкохола баща е трябвало да го вдигне и да се представи криво-ляво добре в нощта, когато е бил заченат. И така нататък, и така нататък.
Беше достатъчно да те подлуди или най-малкото да те накара да пиеш.
Спря се и плати сметката. Беше завладян от желанието час по-скоро да се върне в къщата, да се намести в леглото достатъчно шумно, за да събуди Нанси, да я прегърне, да й каже отново колко много съжалява, колко много я обича и може би, ако тя поиска, да се любят, да си простят греховете. Изтича до колата и десет минути по-късно се промъкна обратно в топлата и уютна къща на Липински.
Седна на ръба на леглото и започна да се съблича. Дъждът трополеше по покрива, Фили спеше мирно в креватчето си. Уил се пъхна под завивките и сложи ръка на бедрото на Нанси. Беше топло и гладко. Главата му се въртеше. Трябваше да я остави да спи, но я желаеше.
— Нанси?
Тя не помръдна.
— Скъпа?
Стисна я леко, но тя не реагира. Отново я стисна. После я разтърси. Нищо!
Разтревожен, Уил се надигна и включи лампата. Нанси лежеше на една страна и не се събуди от рязката светлина на крушката. Преобърна я по гръб. Тя дишаше плитко. Бузите й бяха червени. Кървавочервени.
Едва тогава забеляза, че собственият му мозък работи бавно — не пиянски, а мудно, подобно на предавки, задръстени от киша и кал.
— Газ! — изкрещя той с все сили и си заповяда да стане и да отвори широко прозорците.
Хвърли се към креватчето на сина си и го вдигна. Беше отпуснат, кожата му приличаше на блестяща червена пластмаса.
— Джоузеф! — изкрещя той. — Мери!
Правеше изкуствено дишане уста в уста на Фили, докато тичаше надолу по стълбите. Сграбчи един телефон, отвори вратата и остави детето на грубата изтривалка. Падна на колене. Между вдишванията в устата на сина си набра 911.
После взе отчаяно решение. Остави бебето на изтривалката и изтича обратно за Нанси, крещейки с пълно гърло като човек, опитващ се да събуди мъртъвци.
31
Уил чу името си. Гласът идваше някъде отдалеч. Или беше отблизо, но шепнеше? Така или иначе, успя да го изтръгне от неспокойния лек сън и да го върне в реалността — болнична стая, окъпана в дневна светлина.