Уил се наведе през преградата на леглото и я прегърна толкова силно, че тя изпъшка. После отпусна питонската си хватка и я целуна благодарно по челото.
— Трябва да направим нещо, Уил — рече тя.
— Зная.
— Трябва да спипаме тези копелета. Искам да ги поставя на колене.
Уил не можеше да използва мобилния в отделението без да бъде смъмрен от някоя сестра, затова слезе долу в чакалнята. В паметта на телефона имаше записан само един номер. Избра го.
— Ало? — отговори задъханият глас на Спенс.
— Уил Пайпър е.
— Радвам се, че се обади. Как си, Уил?
— Наблюдателите се опитаха да ни убият снощи. Родителите на жена ми са мъртви.
Последва мълчание.
— Много съжалявам. Пострадахте ли?
— Жена ми и синът ми пострадаха, но ще се оправят.
— Слава Богу, че го чувам. Мога ли да ти помогна по някакъв начин?
— Може би. Взех решение. Ще ти покажа базата данни.
Тази нощ Уил спа на един стол в стаята на сина си. Всичко беше готово за следващия ден и не му оставаше друго, освен да си позволи малко почивка. Дори сестрите, които влизаха и излизаха на всеки няколко часа, не можаха да го събудят.
На сутринта се събуди от звуците на Филип в креватчето му, който весело гукаше и си играеше с плюшената си играчка. Уил използва това оптимистично начало, за да се настрои за изпитанията на идващия ден.
Напрегна се, когато чу някой да приближава вратата, но вместо поредната сестра в стаята влязоха Лора и Грег. Бяха дошли от Вашингтон и оказаха неимоверна помощ при подготовката на погребението. Липински бяха обичани съседи и на опелото им щяха да присъстват много опечалени. Поради изтеклата информация за бърникането в пещта медиите също щяха да проявят интерес и се очакваше многоброен контингент от нюйоркски журналисти. Трябваше да се уредят също и последни подробности със свещеника, с погребалната агенция и с гробището. Лора бе малко тромава заради бременността си, но Грег пое върху себе си ролята на движещия нещата човек и Уил му бе благодарен за това.
— Успя ли да поспиш? — попита го дъщеря му.
— Малко. Виж го колко добре изглежда.
Грег погледна надолу към Филип, сякаш опитваше ролята на татко.
— Здрасти, приятел.
Уил се изправи, застана до зет си и постави ръка на рамото му. Това бе първият му физически контакт с младия мъж, ако не се броят ръкостисканията.
— Наистина ми помогна. Благодаря.
— За нищо — леко смутено отвърна Грег.
— Трябва да намеря начин да ти се отплатя.
Уил се нагърби с ролята на шеф на охраната и по време на закуска в кафенето педантично планира цялата хореография. Трябваше да бъдат пред очите на всички, сред тълпата. Фрейзър можеше да гледа колкото си иска, но нямаше да е в състояние да нанесе удара си, ако наоколо има много хора. Детайлите бяха важни. Всичко трябваше да мине перфектно, в противен случай щяха да се окажат на дъното на някоя много дълбока дупка.
Когато отиде в стаята на Нанси, тя вече беше облякла новата си черна рокля и стоеше пред огледалото в тоалетната. Изглеждаше твърдо решена да не плаче, докато си слага грим. Стар приятел от Бюрото беше минал през апартамента им и бе взел един от черните костюми на Уил. Двамата не бяха изглеждали така елегантни от деня на сватбата им. Уил постави длан на кръста й.
— Изглеждаш добре — каза тя.
— Ти също.
— Не зная дали ще успея да го направя — пророни тя с треперещ глас.
— Ще бъда до теб непрекъснато — обеща той.
Пред входа на болницата ги чакаше лимузина на „Балар-Дюран“. Според протокола на изписването Нанси беше изкарана с количка до самата кола. Придържайки Филип към гърдите си, тя влезе в кадилака. Уил оглеждаше алеята и улицата, сякаш беше на мисия за охрана на свидетел. Малка група агенти от нюйоркския отдел огради лимузината като отряд на тайните служби, зачислен към някоя важна клечка.
Когато лимузината потегли, Фрейзър свали бинокъла и измърмори на Декорсо, че Пайпър е в пашкул. Проследиха ги от разстояние и не след дълго паркираха на Мейпъл Авеню. Белите колони на погребалния дом бяха пред тях.