О’Фелън предпочитал да си седи в стаята вторник и четвъртък, или да излиза вечер да играе покер с приятели. Веднъж през ранния октомври телефонът звъннал насред урока, Нора отишла в антрето и го вдигнала. Разменила няколко реплики с оператора и после, с напрегнат и възбуден глас се провикнала към горния етаж, че Стегман бил намерил следа. Бил в Лос Анджелис и искал те да платят телефонната сметка. Да приеме ли? О’Фелън викнал, че слиза веднага. Нора затворила плъзгащите се врати между антрето и хола, за да остави баща си насаме, но той вече бил малко пиян и говорел порядъчно високо, та Хектор дочул няколко думи. Не всички, но достатъчно, за да разбере, че обаждането не носи добри новини.
Десет минути по-късно плъзгащите се врати се отворили отново и О’Фелън се дотътрил в хола. Бил обут в захабени кожени чехли, а тирантите му били разкопчани и висели надолу до коленете. Нямал нито вратовръзка, нито яка и трябвало да се хване за края на ореховата маса, за да стои прав. В следващите минути говорел директно на Нора, която седяла до Хектор на дивана в средата на помещението. На нейния ученик обърнал толкова внимание, колкото се полага на невидим. Не че О’Фелън го игнорирал. Нито пък се държал все едно, че го няма. Просто не го забелязал. А Хектор, който разбирал всеки мъничък нюанс в разговора, не посмял да стане и да си тръгне.
Стегман се предавал, казал О’Фелън. Бил работил по случая с месеци, но не попаднал на никаква надеждна следа. До гуша му дошло, казал. Не искал да им прибира парите повече.
Нора попитала как е реагирал на това баща й и О’Фелън отвърнал, че го запитал защо, ако бил толкова загрижен за парите им, постоянно искал те да плащат телефонната сметка. И после му заявил, че е мърляч. Щом Стегман не искал тази работа, той щял да намери друг.
Не, татко, рекла Нора, грешиш. Щом Стегман не може да я намери, значи никой не може. Той бил най-добрият частен детектив по Западния бряг. Нали така казал Рейнолдс, а на Рейнолдс можели да вярват.
Рейнолдс да върви по дяволите, казал О’Фелън. И Стегман да върви по дяволите. Да приказват каквото си щат, мътните ги взели, но той нямало да се откаже.
Нора заклатила глава и очите й се изпълнили със сълзи. Време било да приемат фактите, казала. Ако Бригид била жива, щяла да пише. Щяла да се обади. Щяла да ги извести къде е.
Разправяй ги тия на баба ми, отвърнал О’Фелън. Не била писала от четири години. Била скъсала със семейството и това бил единственият факт, който трябвало да приемат.
Не със семейството, поправила го Нора. С него. На нея Бригид й пишела през цялото време. Докато учела в Пулман, получавала писмо на всеки три-четири седмици.
Но О’Фелън не щял и да чуе. Нямал намерение да обсъжда това повече и ако тя не била на неговото мнение, нека върви по дяволите с проклетите си възгледи. При тези думи се пуснал от масата, олюлял се несигурно за миг-два, додето си възвърне равновесието, и излязъл залитайки от стаята.
Хектор не би трябвало да става свидетел на тази сцена. Той бил просто момчето за доставки, а не някой близък приятел, и не било негова работа да слуша личните разговори между баща и дъщеря, нямал право да седи в стаята, докато шефът му залитал наоколо, размъкнат и пиян. Ако в онзи момент Нора го помолела да си върви, тази история щяла да бъде погребана завинаги. Нямало да е чул каквото бил чул, нямало да е видял каквото бил видял и темата никога повече нямало да бъде спомената. Тя трябвало да каже само едно изречение, да скалъпи някакво извинение — и Хектор щял да стане от дивана и да й пожелае лека нощ. Но Нора не я бивало в замазването. Когато баща й напуснал стаята, в очите й още имало сълзи и сега, когато забранената тема най-сетне била излязла на открито, защо да крие каквото и да било?
Баща й невинаги бил такъв, казала тя. Когато тя и сестрите й били деца, той бил съвсем различен човек; сега не можело да го познаеш, не можело да си спомниш какъв е бил навремето. Червенокосия О’Фелън, Северната светкавица. Патрик О’Фелън, съпругът на Мери Дей. Татко О’Фелън, императорът на малките момиченца. Но като си помислиш за тия шест години, казала Нора, като си помислиш през какво е преминало през главата му, навярно не било толкова странно, че най-добрият му приятел се казвал „Джеймисън“ — онзи мрачен, безмълвен тип, който живеел горе с него, затворен в бутилките с кехлибарена течност. Първият удар дошъл със смъртта на майка й, тя умряла от рак на четирийсет и четири. Това било достатъчно лошо само по себе си, но бедите не спрели, семейните кризи следвали една след друга — юмрук в стомаха и после втори в лицето, и малко по малко това му разказало играта. По-малко от година след погребението Диърдри забременяла и когато отказала експресната сватба, която уредил баща й, той я изхвърлил от къщи. Това обърнало и Бригид срещу него. Най-голямата й сестра била последна година в „Смит“, на другия край на страната, но когато разбрала за случилото се, писала на баща си, че никога вече няма да му проговори, освен ако не върне Диърдри у дома. О’Фелън отвърнал, че няма да го стори. Той плащал, за образованието на Бригид, коя била тя, че ще го учи какво да прави? Тя сама платила таксата си за последния семестър и после, като се дипломирала, хукнала право към Калифорния да става писателка. Дори не се отбила в Спокейн да се обади. Била упорита като баща си, а Диърдри била два пъти по-упорита и от двамата, взети заедно. Това, че Диърдри се омъжила и родила второ дете, нищо не променило. Така и не говорела с баща си; нито пък Бригид. Междувременно Нора заминала да учи в „Пулман“. Поддържала постоянна връзка и с двете си сестри, но Бригид пишела повече и рядко се случвало да не получи писмо от нея поне веднъж месечно. Но в началото на третата й година в „Пулман“ Бригид спряла да пише. Отначало не изглеждало кой знае колко притеснително, но след като мълчанието продължило три-четири месеца, Нора писала на Диърдри да я пита дали има някакви вести от Бригид. Когато Диърдри отвърнала, че не я е чувала от шест месеца, Нора се разтревожила. Говорила с баща си и горкият О’Фелън, жадуващ помирение, съкрушен от вината за всичко, което причинил на двете си големи дъщери, моментално се свързал с полицията в Лос Анджелис. По случая бил назначен детектив на име Рейнолдс. Разследването тръгнало бързо и за няколко дни открили повечето съществени факти: че Бригид напуснала списанието, в което работела, че извършила опит за самоубийство и се озовала в болница, че била бременна, че се изнесла от апартамента си, без да остави нов адрес, че наистина била изчезнала. Колкото и да били мрачни тези новини, колкото и ужасяващи догадки да подсказвали фактите, изглеждало сякаш Рейнолдс е на косъм от разкритието какво се е случило с нея. Но малко по малко следата изстинала. Изминал месец, после още три, още осем и Рейнолдс не разполагал с нищо ново. Твърдял, че разговаряли с всичките й познати, че правели всичко възможно, но след като я проследили до Фитцуилям Армс, сякаш се блъснали в тухлена стена. Недоволен от липсата на напредък, О’Фелън решил да ускори нещата, като наеме частен детектив. Рейнолдс препоръчал някой си Франк Стегман и за кратко О’Фелън бил изпълнен с нови надежди. Само разследването дава смисъл на живота му, казала Нора, и всеки път, когато Стегман докладвал и най-незначителната нова информация, най-беглата възможност за следа, баща й хуквал с първия влак към Лос Анджелис, пътувал и нощем, ако се налагало, и на следващата сутрин първата му работа била да почука на вратата на Стегман. Но сега на Стегман вече му се свършили идеите и бил готов да се откаже. Хектор сам чул. Затова се обаждал и тя не можела да го обвинява, задето искал да се оттегли. Бригид била мъртва. Тя го знаела, Рейнолдс и Стегман го знаели, но баща й все още отказвал да го приеме. Обвинявал за всичко себе си и ако нямал повод за надежда, ако престанел да се заблуждава, че ще открият Бригид, не би могъл да си го прости. Това е то, рекла Нора. Баща й щял да умре. Болката щяла да му дойде в повече, щял просто да рухне и да умре.