Една нощ в средата на април, докато привършвали с Нора четвъртъчния си урок, тя се обърнала към Хектор и му оповестила, че е получила предложение за женитба. Думите й дошли отникъде, без нищо общо с досегашния разговор, и за един миг Хектор се зачудил дали е чул правилно. Такава вест обикновено се съпровождала от усмивка, може би дори смях; но Нора не се усмихвала и не изглеждала ни най-малко щастлива да сподели с него тази новина. Хектор запитал за името на младия щастливец. Нора поклатила глава, загледала се в пода и започнала да мачка края на синята си рокля. Когато вдигнала поглед, в очите й блещукали сълзи. Устните й се раздвижили, но преди да каже каквото и да било, станала рязко от мястото си, затулила устата си с длан и избягала от хола.
Изчезнала преди той да разбере какво става. Не му останало време дори да я извика и като я чул как тича нагоре по стълбите и затръшва вратата на стаята си, разбрал, че няма да слезе обратно тази вечер. Урокът бил приключил. Трябвало да върви, рекъл си, но минали няколко минути, а той не мръдвал от дивана. В крайна сметка в хола доплувал О’Фелън. Било тъкмо след девет и Червенокосият се намирал в обичайното си вечерно състояние, но не чак дотам, че да губи равновесие. Той се втренчил в Хектор и това бил най-продължителният път, когато задържал очите си върху своя помощник-управител, измерил го с поглед от горе до долу и устата му увиснала в полуусмивка. Хектор не знаел дали тази усмивка изразява съжаление, или насмешка. По-скоро и двете едновременно, някакво състрадателно презрение, ако имало такова нещо, и Хектор я намерил за притеснителна — знак за някаква тлееща враждебност, каквато О’Фелън не бил проявявал с месеци. Най-сетне Хектор станал и попитал: Нора ще се омъжва ли? Шефът му се изсмял късо и саркастично. Откъде, по дяволите да знам, отвърнал. Що не я питаш сам? После изгрухтял в отговор на собствения си смях, обърнал се и излязъл.
Две вечери по-късно Нора се извинила задето си изпуснала нервите. Сега се чувствала по-добре, кризата била преминала. Отказала предложението и толкоз. Случаят бил приключен; нямало какво повече да му мисли. Албърт Суийни бил свестен човек, но още момче, а на нея й било писнало от момчета, особено от богати момчета, които пилеели парите на бащите си. Ако някога се омъжела, щяло да е за истински мъж, който знаел как да се оправя в живота и можел да се грижи сам за себе си. Хектор забелязал, че тя не може да обвинява Суийни задето имал богат баща. Не бил той виновен, пък и какво всъщност му било лошото да си богат? Нищо, казала Нора. Просто не искала да се омъжва за него — и туйто. Бракът продължавал вечно и тя нямало да каже „да“, преди да се появи подходящият човек.
Нора скоро се окопитила, но отношенията на Хектор с О’Фелън като че ли навлезли в нова, притеснителна фаза. Повратната точка бил онзи цирк в хола с продължителния втренчен поглед и краткия, дразнещ смях; и след онази вечер Хектор отново се почувствал сякаш го следят. Сега, когато О’Фелън идвал в магазина, не взимал участие в сделките или в обслужването на клиенти. Вместо да помогне или да застане зад касата, когато работата идвала в повече, той се намествал в един стол пред витрината с тенис ракети и ръкавици за голф и тихичко четял сутрешните вестници, но час по час надигал поглед с онази кисела усмивка, която опъвала устните му надолу. Сякаш възприемал помощника си като забавно животинче или играчка с механизъм. Хектор му докарвал добри пари, изнемогвал по десет-единайсет часа в денонощието, за да води О’Фелън полупенсионерския си живот, но всички тези усилия сякаш само настройвали шефа му по-скептично и по-снизходително. Колкото и да се тревожел, Хектор се преструвал, че не забелязва. Няма нищо лошо да те има за престараващ се глупак, мислел си; щял да преживее и обръщенията Мучачо и Ел Сеньор, но от такъв човек по-добре да стоиш надалеч и да гледаш гърбът ти да е обърнат към стената всеки път, когато влезе.