Трябва да е изпаднал в шок, когато се обадил Хектор. След повече от десет години, ето че един мъртвец му говорел от другия край на линията.
Помислил си, че някой се бъзика с него. Единственият друг вариант бил да разговаря с призрак и понеже баща ми не вярвал в призраци, предложил на Хектор да си го начука и треснал слушалката. Хектор трябвало да се обажда още три пъти, преди баща ми да склони.
Кога това?
В края на трийсет и девета. Ноември или декември, малко след като немците нахлули в Полша. В началото на февруари баща ми вече живеел в ранчото. Тогава новата къща на Хектор и Фрида вече била готова и той се нанесъл в старата, в малката къщурка, която построили като се нанесли в началото. Там живях и аз с родителите си навремето, там живея и сега — в онази шестстайна кирпичена къща, под сянката на Хекторовите дървета, седя и пиша откачената си, безкрайна книга.
Ами другите хора, които идвали в ранчото? Нали наемали актьори, ти така каза, и все някой е помагал на баща ти с техниката. Не е възможно да направиш филм само с четирима души. Това дори аз го зная. Може да са се оправяли сами с предпродукцията и с постпродукцията, но не и със самата продукция. А след като веднъж пуснеш вътре хора от външния свят, как се спасяваш? Как им затваряш устата?
Казваш им, че работиш за друг. Преструваш се, че те е наел някакъв ексцентричен милионер от Мексико Сити, някакъв тип, който толкова си пада по американските филми, че си е построил собствено студио в американския пущинак и те е цанил да му правиш филми — филми, които никога няма да бъдат гледани от друг човек, освен от него. Това е сделката. Ако дойдеш да правиш филм в ранчото Блу Стоун, правиш го с пълното съзнание, че работата ще бъде показана пред публика от един-единствен човек.
Това е смехотворно.
Може би, но доста народ налапал въдицата.
Трябва да си дяволски отчаян, за да повярваш на подобна история.
Не познаваш много актьори, нали? Те са най-отчаяните хора на света. Деветдесет процента от тях са безработни и ако им предложиш работа с прилично заплащане, няма да разпитват много-много. Всичко, което искат, е някой да им даде шанс. Хектор не тръгнал след големите имена. Не го интересували звезди. Трябвали му само способни професионалисти и понеже така или иначе пишел сценарии за малки състави — понякога само две-три роли, — не му било трудно да ги намира. Когато свършел с даден филм и бил готов да се залови със следващия, имало вече нова реколта актьори, от които да избира. С изключение на майка ми, никога не използвал друг актьор повече от веднъж.
Добре, забрави за всичко друго. Разкажи ми за себе си. Кога за пръв път чу името Хектор Ман? Знаела си го като Хектор Спелинг. На колко години си разбрала, че Хектор Спелинг и Хектор Ман са един и същи човек?
Винаги съм го знаела. В ранчото имахме пълната колекция с филмите на „Калейдоскоп“ и като малка трябва да съм ги гледала най-малко петдесет пъти. Когато се научих да чета, забелязах, че Хектор е Ман, а не Спелинг. Попитах баща си защо и той ми каза, че като млад Хектор играел под артистичен псевдоним, но сега, когато така или иначе вече не играел, спрял да го използва. Това обяснение ми звучеше съвсем правдоподобно.
Мислех си, че онези филми са били изгубени.
Почти. По всички закони на вселената би трябвало да са. Но точно когато Хънт щял да обяви фалит, ден-два преди да дойде съдия-изпълнителят, за да конфискува собствеността му и да запечата вратата, Хектор и баща ми се промъкнали в офиса на „Калейдоскоп“ и откраднали филмите. Негативите ги нямало, но двамата си тръгнали с всичките дванайсет комедии на готова лента. Хектор ги оставил на баща ми за съхранение и два месеца по-късно изчезнал. Когато баща ми дошъл в ранчото през 1940 година, ги донесъл със себе си.
Хектор как го е приел?
Не разбирам. Как трябва да го е приел?
Това те питам. Доволен ли е бил, или недоволен?
Доволен. Разбира се, че бил доволен. Гордеел се с тези малки филми и се радвал, че отново си ги има.
Тогава защо е чакал толкова дълго, преди да ги изпрати отново във външния свят?
Какво те кара да мислиш, че е направил това?
Ами не знам, мислех си…
Смятах, че си разбрал. Аз бях. Аз го направих.