Подозирах нещо такова.
Тогава защо нищо не каза?
Не мислех, че имам право да го кажа. В случай, че би трябвало да остане тайна.
Аз нямам никакви тайни от теб, Дейвид. Каквото зная, го знаеш и ти. Не схващаш ли? Разпратих тези филми на сляпо и ти беше човекът, който ги намери. Ти си единственият на този свят, който ги е намерил всичките. Това ни прави стари приятели, не смяташ ли? Срещнахме се едва вчера, но работим заедно от години.
Скрила си им шапката на всички. Разговарях с кураторите навсякъде, където ходих, и никой нямаше никаква представа коя си. Като бях в Калифорния, обядвах с Том Лъди, директорът на Тихоокеанския филмов архив. Те последни получили една от тайнствените кутии на Хектор Ман. Когато дошъл и техният ред, твоите пратки обикаляли вече от няколко години и слухът се бил разнесъл. Том каза, че дори не отворил пакета. Отнесъл го право във ФБР да го проверят за отпечатъци, но не намерили никакви — нито един. Не си оставила и следа.
Ползвах ръкавици. Ако ще хвърлям усилия да пазя тайна, определено няма да се издъня с такава подробност.
Ти си умно момиче, Алма.
Бас държа, че съм умна. Аз съм най-умното момиче в тази кола, предизвиквам те да докажеш противното.
Но как си позволи да действаш зад гърба на Хектор? Той е трябвало да вземе решението, не ти.
Първо говорих с него. Идеята беше моя, но не започнах, преди той да ми даде зелена светлина.
Той какво каза?
Сви рамене. И ми се поусмихна. Няма значение, каза. Прави каквото искаш, Алма.
Значи не те е спрял, но не ти е и помогнал. Нищо не е направил.
Беше на двайсет и осми ноември, почти преди седем години. Бях дошла в ранчото за погребението на майка ми и всички се чувствахме зле, като че ли някак си усещахме началото на края. Преживях го тежко. Признавам си. Заровихме я в земята само на петдесет и девет и аз бях неподготвена. Пулверизирах. Само тази дума ми идва наум: пулверизираща мъка. Сякаш всичко вътре в мен беше станало на прах. Останалите бяха толкова остарели вече. Вдигнах поглед и внезапно осъзнах, че с тях е свършено, че великият експеримент е приключен. Баща ми беше на осемдесет, Хектор — на осемдесет и една, и следващия път, когато погледнех нагоре, всички щяха да са си отишли. Това ми се отрази много зле. Всяка сутрин влизах в прожекционната да гледам майка си в нейните стари филми, излизах обратно навън чак по тъмно и плачех, та се късах. След две такива седмици реших да се прибера у дома. Тогава живеех в Лос Анджелис. Работех в една независима филмова къща и те се нуждаеха от мен. Бях съвсем решена да си тръгна. Вече се бях обадила в авиокомпанията, бях си запазила билет, но в последната минута — буквално, последната ми вечер в ранчото — Хектор ме помоли да остана.
Обоснова ли се?
Каза, че е готов да проговори и че му трябва помощ. Че не може да го стори сам.
Искаш да кажеш, че книгата е била негова идея?
Изцяло негова. Никога нямаше да се сетя сама. А даже и да се бях сетила, нямаше да го споделя с него. Не бих посмяла.
Куражът му се е изпарил. Това е единственото обяснение. Или куражът му се е изпарил, или е изкуфял.
И аз така си помислих. Но сгреших, и ти сега грешиш. Хектор си промени решението заради мен. Каза ми, че имам право да зная истината и че ако съм склонна да остана там и да го изслушам, той ми обещава да ми разкаже цялата история.
Добре, това го разбирам. Ти си част от семейството и след като си вече пораснала, заслужаваш да знаеш семейните тайни. Но как така личната изповед става на книга? Едно нещо е да си каже всичко пред теб, но книгата е предназначена за света, а в момента, в който той разкрие историята си пред света, животът му губи смисъл.
Само ако е още жив, когато книгата бъде публикувана. Но той няма да е жив. Обещах да не я покажа на никого. Преди да умре. Той ми обеща истината, а аз му обещах това.
И никога не ти хрумна, че той може да те използва? Ти сядаш да напишеш книгата, хубаво, и ако всичко мине добре, хората я признават за много важна книга, но в същото време Хектор продължава да живее чрез теб. Не заради филмите си — които даже няма да съществуват вече, — а заради онова, което си написала за него.
Възможно е, всичко е възможно. Но неговите мотиви не ме вълнуват особено. Може би го е тласкал страхът, може би суетата, може би някакво съжаление, надигнало се в последната минута, но той ми каза истината. Само това има значение. Трудно е да кажеш истината, Дейвид, а ние с Хектор преживяхме много през тези седем години. Той ми предостави всякаква информация — всичките си списания, всичките си писма, всеки документ, до който е успял да се добере. На този етап дори не мисля за издаване. Независимо дали ще излезе, или не, писането на тази книга беше най-великото ми преживяване.