Никой, каза тя. Никой, дявол да го вземе.
Хектор почина няколко часа по-късно, между три и четири сутринта. Когато е станало, двамата с Алма сме спели, голи под одеялата в стаята за гости. Правихме любов, разговаряхме, после пак правихме любов и не съм сигурен кога най-сетне телата ни са се предали. Алма бе пропътувала от единия край на Щатите до другия и обратно за два дни, бе шофирала стотици мили към и от различни летища и все пак се оказа, че е успяла да се изтръгне от дълбините на съня, когато Хуан почукал на вратата ни. Аз не можах. Проспах цялата шумотевица и олелия и в крайна сметка изпуснах всичко. След години наред безсъние и трескави нощи, най-сетне бях способен да спя добре, и то взе, че се случи точно в онази нощ, когато трябваше да съм буден.
Отворих очи чак в десет. Алма седеше на ръба на леглото, милваше ме по бузата и шепнеше името ми тихо, но настоятелно; и даже след като се протегнах и се подпрях на лакътя си, тя изчака още десет-петнайсет минути, преди да ми съобщи новината. Преди това имаше целувки и много интимно обсъждане на моментните ни чувства, после тя ми подаде голяма чаша кафе и едва след като я бях пресушил до дъно, започна по същество. Винаги съм й се възхищавал, че имаше силата и дисциплината да стори това. С това, че не заговори веднага за Хектор, ми казваше, че няма да позволи на историята да ни засмуче в по-нататъшното си развитие. Бяхме започнали своя собствена история и за нея тя беше не по-малко важна от другата — а другата беше целият й живот, целият й живот до мига, в който се срещнахме.
Радвала се, че съм го проспал, каза. Това й позволило да остане сама за няколко минути и да си поплаче, да остави най-лошото зад себе си, преди да почне денят. Щял да бъде труден ден, труден и изпълнен със събития и за двамата. Фрида изровила томахавката — напирала от всички страни, приготвяла се да изгори всичко колкото се може по-бързо.
Мислех, че имаме двайсет и четири часа, казах аз.
И аз така мислех. Но Фрида казва, че трябва да стане до двайсет и четири часа. Здравата се карахме за това, преди да тръгне.
Преди да тръгне? Искаш да кажеш, че не е в ранчото?
Беше безумна сцена. Десет минути след като Хектор умря Фрида вече говореше по телефона с някакъв човек от погребална агенция „Виста Верде“ в Олбъкърки. Помоли ги да пратят кола колкото се може по-скоро. Дойдоха към седем-седем и половина, което значи, че сега вече сигурно са там. Тя иска да кремира Хектор още днес.
Може ли да го направи? Не трябва ли да мине първо през цял куп формалности?
Трябва й само смъртен акт. След като лекарят прегледа тялото и установи, че Хектор е починал от естествена смърт, тя ще може да прави каквото си иска.
Сигурно си е била наумила всичко това предварително. Просто не ти е казала.
Абсурдно е. Ние ще седим в прожекционната и ще гледаме филмите на Хектор, а неговото тяло ще е в пещта, ще се превръща в купчинка пепел.
А после тя ще се върне и филмите също ще станат на пепел.
Имаме не повече от няколко часа. Няма да остане време да ги изгледаме всичките, но може би ще успеем да видим два или три, ако започнем веднага.
Не е кой знае какво, нали?
Тя беше готова да ги изгори още сутринта. Поне за това успях да я разубедя.
Звучи сякаш е обезумяла.
Мъжът й е мъртъв и първото нещо, което трябва да направи, е да унищожи творчеството му, да унищожи всичко, което са направили заедно. Ако спре и се замисли, няма да е способна да изведе нещата докрай. Разбира се, че е обезумяла. Обещала е да го направи преди почти петдесет години и днес е денят, в който трябва да изпълни обещанието си. Ако аз бях на нейното място, щях да гледам да приключа с всичко максимално бързо. Да го приключа — и да припадна. Затова Хектор й е дал само двайсет и четири часа. За да няма време да си промени решението.
Алма се изправи. Докато сновеше из стаята и вдигаше венецианските щори, аз се измъкнах от леглото и навлякох дрехите си. Имахме да си кажем още сто неща, но трябваше да ги отложим докато изгледаме филмите. Алма дръпна рязко шнура на щорите и през прозорците нахлу светлина, изпълни стаята със заслепяващ утринен блясък. Спомням си, че носеше сини джинси и бял памучен пуловер. Беше без обувки и чорапи и прелестните пръстчета на краката й бяха лакирани в червено. Нещата се развиваха неочаквано. Надявах се Хектор да се запази жив заради мен, да ми подари една поредица от бавни, изпълнени с размишления дни в ранчото и да не правя нищо друго, освен да гледам филмите му и да седя с него в мрака на старческата му стая. Трудно беше да избера между двете разочарования, да реша кое повече ме потискаше: невъзможността да разговарям пак с него, или знанието, че тези филми ще бъдат изгорени преди да имам шанса да ги видя всичките.