Като слизахме надолу, минахме покрай стаята на Хектор и когато надникнах вътре, видях малките хора да махат чаршафите от леглото. Сега стаята беше напълно гола. Предметите, задръстили бюрото и нощната масичка, ги нямаше (шишенца с хапчета, чаши, книги, термометри, пешкири) — и като се изключат завивките и възглавниците, разхвърляни по пода, нищо не подсказваше, че преди седем часа тук е умрял човек. Сварих ги тъкмо докато се канеха да махнат долния чаршаф. Стояха от двете страни на леглото с вдигнати във въздуха ръце, готови да задърпат едновременно от двата ъгъла. Нужна им бе координация, защото бяха толкова дребни (главите им едва стигаха до матрака), и когато чаршафът в миг се изду и се надигна от леглото, видях, че е оцапан с всевъзможни цветни и бели петна, последните интимни следи от Хекторовото присъствие на този свят. Когато умираме, всички изцеждаме пикня и кръв, насираме се като новородени, задушаваме се в собствената си слуз. Секунда по-късно чаршафът отново стана плосък и глухонемите прислужници започнаха да се придвижват по дължината на леглото от горе на долу; чаршафът се сгъна надве и тихо падна върху пода.
Алма беше приготвила сандвичи и напитки, които да отнесем в прожекционната. Докато вървеше към кухнята да вземе кошницата за пикник, аз се разтъпках из приземния етаж и разгледах бегло нещата по стените. Само в хола трябва да имаше близо четирийсет картини и рисунки, в коридора — още дузина: ярки вълнисти абстракции, пейзажи, портрети, скици с молив и туш. Никоя не бе подписана, но си личеше, че всички са рисувани от един човек, а това означаваше, че художникът е Фрида. Спрях пред една малка рисунка, окачена над шкафчето с грамофонни плочи. Нямаше да ми остане време да разгледам всички, затова реших да се съсредоточа върху тази и да пренебрегна останалите. Рисунката представляваше малко дете, видяно отгоре: двегодишно създание, проснато по гръб със затворени очи, явно заспало на креватчето си. Хартията беше пожълтяла, леко напукана по ръбовете, и като видях колко е стара, разбрах, че нарисуваното дете е Тад, мъртвият син на Хектор и Фрида. Голи ръце и крака с крехки стави; гол торс; нагъната памучна пелена, закрепена с безопасна игла; точно зад темето — намек за решетките на легълцето. Контурите бяха очертани бързо, с моментно вдъхновение — вихър от пулсиращи, уверени линии, нанесени навярно за по-малко от пет минути. Опитах се да си представя сцената, да си пробия път обратно към мига, в който моливът за пръв път е докоснал хартията. Майката седи до детето си. Което спи следобеден сън. Чете книга, но когато вдига поглед и го вижда в тази беззащитна поза — главата отпусната, склонена на една страна — измъква молив от джоба си и започва да го рисува. Понеже няма хартия подръка, използва последната страница на книгата, която се оказва празна. Когато рисунката е готова, тя откъсва страницата и я оставя настрани — или пък я оставя там и съвсем забравя за нея. И ако забрави, минават години, преди отново да отвори книгата и да открие изгубената рисунка. Чак тогава ще откъсне сухата, чуплива страница от книжното тяло, ще я сложи в рамка и ще я окачи на стената. Нямаше как да знам кога е станало това. Може би преди четирийсет години, а може би миналия месец, но когато и да се бе натъкнала на рисунката с нейния син, момчето вече е било мъртво — мъртво може би от много години, може би от повече години, отколкото аз бях жив.
Когато Алма се върна от кухнята, ме хвана за ръка и ме поведе по друг коридор със стени, покрити с варосан хоросан и с под от червен плочник. Искам да ти покажа нещо, каза тя. Знам, че времето ни притиска, но няма да отнеме повече от минута.
Стигнахме до края на коридора, отминавайки две или три врати по пътя, и спряхме пред последната. Алма остави на земята кошницата с обяда и извади от джоба си връзка ключове. Трябва да бяха петнайсет-двайсет ключа, но тя намери незабавно онзи, който й трябваше, и го пъхна в ключалката. Кабинетът на Хектор, каза. Повече време е прекарал тук, отколкото където и да било. Ранчото беше неговият свят, но центърът на този свят беше тук.
Беше пълно с книги. Най-напред това забелязах на влизане — колко много книги имаше вътре. Три от четирите стени бяха заети от секции, високи от пода до тавана, и рафтовете бяха натъпкани с книги до последния сантиметър. Това не бе всичко, имаше купчини книги по столове и маси, на килима, на бюрото. С твърди и с меки корици, стари книги и нови книги, книги на английски, испански, френски и италиански. Бюрото беше продълговата дървена маса в средата на стаята — съвсем същата като онази в кухнята — и помня, че едно от заглавията, които видях, беше „Последен дъх“ на Луис Бунюел. Книгата лежеше разтворена върху масата точно пред стола и затова се зачудих дали Хектор не я четял в деня, когато е паднал и си е счупил крака — последният ден въобще, който е прекарал в този кабинет. Канех се да я вдигна, за да видя докъде е стигнал, но Алма отново ме хвана за ръка и ме отведе до рафтовете в далечния ъгъл на стаята. Мисля, че това ще ти е интересно, каза. Посочи към една лавица с книги няколко сантиметра над главата й (но точно на нивото на моите очи) и видях, че всичките са от френски автори: Бодлер, Балзак, Пруст, Лафонтен. Малко по-вляво, упъти ме Алма, и докато придвижвах поглед вляво по заглавията, търсейки онова, което искаше да ми покаже, внезапно видях познатото златно и зелено издание на „Плеяд“ — Шатобриан, „Memoires d’outre-tombe“.